Създания от време

Книгата е в шортлистата за "Букър" през 2013-а, а през 2014-а получава специална награда "Кръстан Дянков" за превод от английски на български.

Романът „Създания от време“ на Рут Озеки е интелектуално и емоционално предизвикателство, което среща Изтока и Запада, миналото и настоящето, вечното и мимолетното, трагичното и комичното, случайното и закономерното. Тук всеки е никой, успехът е неуспех, началото е краят, квантовата физика е дзен будизъм… Читателят и писателят разменят местата си, за да съзидават и унищожават действителни и въображаеми светове. Задочната среща на Рут от северноамериканския континент и Нао от японските острови пресича гледни точки, асоциации и светоусещания в самобитна хармония, в единствен по рода си минорно-мажорен лад.

„Изящен роман – едновременно забавен и трагичен, назъбен и фин.”

Los Angeles Times

3.
Поседяхме още малко, за да изсъхнат шортите и фланелката ми. По-надолу по брега в далечината сърфистите продължаваха да падат във водата и да изчезват.

– И тях ги побеждават вълните – посочих аз.

Джико присви очи, обаче не виждаше през своите цветя на празнотата.

– Ето там – показах. – Виждаш ли онзи? Тъкмо се изправя… прав е… прав е… О, падна!

Засмях се. Беше забавно да ги гледаш. Джико кимна, сякаш се съгласяваше с мен.

– Горе, долу, все същото е – каза тя. Типичен коментар в неин стил, насочващ към така наречената от нея „не-две“* природа на битието, докато аз просто гледам как няколко готини момчета сърфират. Научила съм се да не споря с нея, защото тя винаги печели, обаче то е като шегата с „чук-чук“, когато от теб се иска да попиташ: „Кой е?“, за да може другият да ти каже ключовата реплика от анекдота. Затова рекох:

– Не, не е същото. Поне за сърфиста.

– Да – съгласи се тя. – Права си. Не е същото. – Нагласи очилата си и добави: – Не е и различно.

Разбираш ли ме сега?

– Различно е, бабо. Целта на сърфиста е да се задържи върху вълнàта, а не да е под нея.

– Сърфист, вълнà, все същото е.

Защо изобщо си правех труда!

– Глупости! Сърфистът е човек. Вълнàта си е вълнà. Как така ще е все същото?

Джико погледна към океана, където водата и небето се сливаха.

– Вълнàта е породена от дълбоките условия на океана – каза тя. – Човекът е породен от дълбоките условия на света. Човекът изниква от света и се носи като вълнà, докато не дойде моментът отново да потъне. Нагоре, надолу. Човек, вълнà.

Тя посочи стръмните канари по брега.

– Джико, планина, все същото е. Планината е висока и ще живее дълго. Джико е дребна и няма да живее още много. Това е всичко.

Ето такива бяха разговорите с моята стара Джико. Никога не разбирах изцяло какво ми говори, но въпреки това тя се опитваше да ми обяснява по този начин. Мило беше.

Време беше да се връщаме в храма. Шортите и фланелката ми бяха изсъхнали и кожата страшно ме сърбеше от солта. Помогнах на Джико да се изправи и двете поехме обратно към автобусната спирка, хванати за ръце. Още размишлявах над думите ѝ за вълните и се натъжих, защото усещах, че нейната малка вълнà няма да остане за дълго и скоро отново ще се слее с морето. Знаех, че човек не може да задържи водата в ръка, но въпреки това стиснах пръстите ѝ по-силно, за да не изтекат.