Лого на Издателство Милениум

Градината на пеперудите

Категория: Трилъри

Превод от английски: Елена Кодинова
Оформление: Живко Петров

Меки корици
Формат: 14x20
Страници: 320
Година: 2017
ISBN: 978-954-515-382-2
  • Цена:
  • 16.99 лв.

Дайте своята оценка за тази книга:


Финалист в надпреварата на Goodreads за най-добра книга на 2016 г. в категория „Хорър“

Близо до усамотено имение се простира разкошна градина, където растат ароматни цветя, ехтят водопади и бродят скъпоценни Пеперуди – млади жени, отвлечени и татуирани с пищни криле, за да наподобяват деликатните създания, на които са кръстени.
 
Над тях бди Градинаря – извратен мъж, обсебен от красотата им. Мечтата му е да улови колкото се може повече прелестни образци за колекцията си.
 
Когато съществуването на изящния затвор е разкрито, една от оцелелите Пеперуди на име Мая е подложена на разпит. Момичето споделя ужасяващи истории за живота в Градината и за маниака, готов на всичко да съхрани съвършената красота на пленничките си.
 
Двама агенти на ФБР са натоварени със задачата да разплетат най-смразяващия случай, с който някога са се сблъсквали, и да подредят пъзела, който миналото на Мая представлява. Колкото повече разкрива тя обаче, толкова по-силно агентите се съмняват в искреността ѝ…
I
 
Криминолозите го уведомяват, че момичето от другата страна на стъклото не е казало и дума, откакто са я довели. Отначало не се изненадва, не и при травмите, които e получила, но сега, като я гледа зад огледалното стъкло, започва да се съмнява в тази си преценка. Седи приведена на твърдия метален стол, подпряла брадичка на превързаната си ръка, докато с другата чертае безсмислени символи по повърхността на масата от неръждаема стомана. Очите ѝ са полупритворени, загрозявани от дълбоките сенки под тях, черната ѝ коса е невзрачна и мръсна, вдигната на разчорлен кок.
 
Очевидно е изтощена.
 
Но той не би я нарекъл травмирана.
 
Докато отпива от кафето си, специалният агент на ФБР Виктор Хановериан изучава момичето и чака екипа му да пристигне. Или поне партньорът му. Третият основен представител на групата им е в болницата с останалите момичета и се опитва да получи последна информация за състоянието им, и – където е възможно – имена и пръстови отпечатъци. Други агенти и криминолози са в имота и малкото, което чу от тях, го подтиква да се обади у дома и да говори със собствените си дъщери. Виктор обаче има подход към хората, особено към пострадали деца, затова най-разумният избор в момента е да остане тук и да чака да влезе в стаята за разпити, за да говори с конкретната жертва.
 
Вижда избледнелите розови следи от кислородната маска около носа и устата ѝ, размазаните сажди и мръсотия по лицето ѝ и взетите назаем дрехи. Ръцете и лявата ѝ предмишница са превързани, а Виктор забелязва и подутините от други превръзки под тънкия потник, който някой в болницата ѝ е дал да облече. Трепери в светлозелените хирургически панталони, вдигнала е босите си крака от студения под, но не се оплаква.
Дори не знае името ѝ.
 
Не знае имената и на повечето момичета, които спасиха, нито на онези, за които прекалено закъсняха. Тя конкретно не говори с никой друг, освен с останалите жертви, и дори тогава липсват имена, липсва информация. Само... е, не би го нарекъл точно утеха. „Или ще умреш, или няма да умреш, а сега се отпусни, за да могат лекарите да си свършат работата.“ На него не му звучеше особено успокояващо, но другите момичета изглежда го възприемаха по този начин.
 
Тя се изправя на стола, ръцете ѝ бавно се протягат над главата, докато целият ѝ гръб се извива като тетива на лък. Микрофоните улавят болезненото пукане на прешлени. Поклаща глава и пак се просва върху масата, бузата й се притиска в метала, дланите й се залепват за повърхността. Извърнала е лице от стъклото, от него и останалите, които знае, че са там, но от този ъгъл се разкрива друга любопитна гледка: рисунката.
 
От болницата му дадоха снимки. Вижда краищата на великолепните шарки, показващи се иззад рамото ѝ. Останалата част от плетеницата се различава по-трудно, но потникът не е достатъчно плътен, за да я прикрие напълно. Виктор вади снимката от джоба си и я вдига пред стъклото, като мести поглед от гланцираната хартия към това, което вижда по гърба на момичето. Не би било от значение, ако всички момичета – освен едно – нямаха такива фигури. В различни цветове, различни форми, но по същество еднакви.
 
– Мислите ли, че той им го е причинил, господине? – пита следователят, докато наблюдава жертвата на монитора. Камерата е насочена от другата страна на стаята за разпити и показва по-едро изображение на лицето ѝ, на затворените ѝ очи. Диша бавно и дълбоко.
 
– Предполагам, че ще разберем. – Не прави предположения, още повече че засега знаят твърде малко.
 
Намира се насред един от съвсем редките моменти в кариерата си, когато намереното е много по-лошо от това, което би могъл да си представи. Свикнал е да мисли най-лошото. Когато някое дете изчезне, си скъсва задника от работа, но не очаква накрая да открият горкото създание живо. Може би се надява, но не очаква. Виждал е толкова малки трупове, че е цяло чудо как изработват ковчези за тях. Попадал е на деца, изнасилени, преди да проумеят значението на думата. Този случай обаче е непредвидим до такава степен, че Виктор няма представа откъде да започне.
 
Дори не знае възрастта ѝ. Лекарите предполагат, че е между шестнайсет и двайсет и две, което обаче не му помага особено. Ако е само на шестнайсет, вероятно трябва да я представляват службите за закрила на детето, но те вече са напъплили в болницата и значително затрудняват нещата. Може и да осигурят ценни и необходими услуги, но това не ги прави по-малка пречка. Виктор се опитва да мисли за дъщерите си – как биха постъпили те, ако са заключени в стая също като това момиче? Нито една от тях обаче не е толкова овладяна. Дали самообладанието ѝ не е знак, че е по-зряла? Или просто е свикнала да се прави на недосегаема?
 
– Имаме ли нова информация от Едисън или Рамирес? – пита следователите, без да сваля очи от момичето.
 
– Едисън идва насам. Рамирес все още е в болницата с родителите на най-младата жертва – докладва една жена. Ивон не поглежда момичето в стаята дори и на мониторите. Има малка дъщеря у дома. Виктор се чуди дали да не я изтегли от случая – днес е първият ѝ работен ден след завръщането, но решава, че Ивон сама ще се оттегли, ако не може да се справи.
 
– Тя ли предизвика издирването?
 
– Нямало я е само два дни. Изчезнала в мола, докато пазарувала с приятели. Казват, че излязла от пробната, за да си вземе друг размер, и така и не се върнала.
Един издирван човек по-малко.
 
Снимаха всички момичета в болницата, дори и онези, които бяха починали по пътя или при пристигането, и ги провериха в базата данни за безследно изчезнали. Ще мине още време, преди резултатите да са готови. Когато агентите и лекарите попитаха онези от тях, които бяха в добро състояние, за имената им, те се обръщаха към това момиче, очевидно лидерката им, и повечето не продумваха. Няколко като че ли се поколебаха, преди да избухнат в ридания и да накарат сестрите да дотичат.
 
Но не и девойката в стаята за разпити. Когато я попитаха същото, тя се обърна на другата страна. На всички им се струва, че е единствената, която няма никакъв интерес да бъде намерена.
 
Което кара някои да се чудят дали изобщо е жертва.
 
Виктор въздиша и изпива последните капки кафе, смачква чашката и я хвърля в кошчето до вратата. Предпочита да изчака Рамирес – присъствието на още една жена в стаята винаги помага в подобни ситуации. Дали обаче може да си позволи да я изчака? Няма как да предвиди колко време ще остане с родителите и дали още майки и бащи няма да се струпат в болницата, след като предоставят снимките на медиите. Ако изобщо ги предоставят, поправя се той и се намръщва. Мрази тази част, мрази снимки на жертви да се развяват по телевизионни екрани и вестници, така че пострадалите никога да не могат да забравят какво им се е случило. Дано поне отложат суматохата, докато не получат липсващата информация.
 
Вратата се отваря и се затръшва зад него. Стаята е звукоизолирана, но стъклото леко се разтриса. Момичето рязко се изправя и присвива очи към огледалото, а вероятно и към онези, които знае, че се намират зад него.
 
Виктор не се обръща. Никой не затръшва врати така, както Брандън Едисън.
 
– Нещо ново?
 
– Открили са съвпадения с няколко съвсем скоро докладвани безследно изчезнали и родителите пътуват насам. Засега става въпрос само за Източното крайбрежие.
Виктор сваля снимката от стъклото и я слага обратно в джоба на сакото си.
 
– Нещо друго за момичето?
 
– Някои от останалите я нарекоха Мая, след като бе доведена тук. Няма фамилия.
 
– Истинското ѝ име?
 
Едисън изсумтява.
 
– Съмнявам се. – С мъка закопчава якето си над тениската си на „Редскинс“. След като откликналият на сигнала екип намери оцелелите, прекъснаха почивката на хората на Виктор, за да поемат случая. Познавайки вкуса на Едисън, Виктор е благодарен, че на блузата му няма голи жени. – Наш екип преглежда основната къща, за да види дали копелето не е запазило някакви лични вещи на жертвите.
 
– И двамата ще се съгласим, че е държал в себе си доста от най-личните им притежания.
 
Едисън като че ли си спомня какво е видял в имота и не спори.
 
– Защо точно тя? – пита той. – Рамирес казва, че има и други с не толкова лоши наранявания. По-уплашени и може би по-склонни да говорят. Тази ми изглежда костелив орех.
 
– Другите момичета се отнасят към нея с респект. Трябва да разбера причината. Би следвало отчаяно да искат да се приберат у дома, но защо тогава я гледат по този начин и отказват да отговарят на въпросите?
 
– Мислиш, че може да е част от всичко?
 
– Това е нужно да узнаем. – Виктор взема бутилка вода от плота и дълбоко си поема дъх. – Добре. Да поговорим с Мая.
 
Момичето се обляга на стола, когато влизат в стаята за разпити. Увитите ѝ в марля пръсти са сплетени на корема. Позата ѝ не е толкова защитна, колкото Виктор очаква, а от смръщеното лице на партньора му става ясно, че и той е озадачен. Очите ѝ се стрелват към агентите и попиват всички подробности. Мислите ѝ се подреждат логически в главата, но нито една от тях не е изписана на лицето ѝ.
 
– Благодаря, че дойде с нас – започва Виктор, като замазва факта, че не ѝ е бил даден друг избор. – Това е специален агент Брандън Едисън, аз съм специален старши агент Виктор Хановериан.
 
Ъгълчето на устата ѝ се стрелва за миг нагоре, но това едва ли може да се нарече усмивка.
 
– Специален старши агент Виктор Хановериан – повтаря тя с дрезгав глас. – Трудно за изговаряне.
 
– Би ли предпочела да ме наричаш Виктор?
 
– Нямам предпочитания, но благодаря.
 
Отвърта капачката и ѝ подава бутилката с вода, като се възползва от момента, за да премисли стратегията си. Определено не е травмирана, нито пък срамежлива.
 
– Обикновено хората се представят по друг начин.
 
– С разни пикантерии? – отвръща тя. – Хобито ти е да плетеш кошници и да плуваш на дълги разстояния, а Едисън обича да се разхожда по улиците с високи токчета и минижуп?
 
Едисън изсумтява и стоварва юмрук върху масата.
 
– Как се казваш?
 
– Не бъди груб.
 
Виктор хапе устни, за да потисне напиращия смях. Няма да улесни ситуацията – със сигурност няма да допринесе за спокойствието на партньора му – но въпреки това изкушението е налице.
 
– Би ли ни казала името си?
 
– Благодаря, но не. Не мисля, че желая да го споделя.
 
– Някои от момичетата те наричаха Мая.
 
– Тогава защо си правите труда да питате?
 
Чува как Едисън рязко си поема дъх, но не му обръща внимание.
 
– Бихме искали да научим коя си, как се озова тук. Целта ни е да ти помогнем да се прибереш у дома.
 
– А ако ви кажа, че нямам нужда от помощта ви, за да се прибера у дома?
 
 
– Тогава ще се зачудя защо не си го направила досега.
 
На лицето ѝ се появява нещо като усмивка и едната ѝ вежда трепва в изражение, което може да мине и за одобрително. Красиво момиче е, със златисто-смугла кожа и бледокафяви, почти кехлибарени очи, но не излъчва мекота. Усмивката ѝ трябва да се заслужи.
 
– Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос. Но нали вече не съм там? Сега мога да се прибера у дома.
 
– И къде се намира домът ти?
 
– Не съм сигурна, че още е на същото място.
 
– Това не е игра – тросва се Едисън.
 
Момичето хладно го преценява с поглед.
 
– Не, разбира се, че не е. Има мъртви хора, съсипани животи, а съм сигурна, че и на вас е било причинено голямо неудобство, когато се е наложило да си тръгнете от мача.
 
Едисън почервенява и дръпва ципа високо над тениската си.
 
– Никак не ми изглеждаш нервна – отбелязва Виктор.
 
Тя свива рамене и отпива от водата, като ловко държи бутилката в превързаните си ръце.
 
– А трябва ли да бъда?
 
– Повечето хора са, когато говорят с ФБР.
 
– Не е много по-различно от това да говориш с... – Момичето прехапва напуканата си долна устна и примигва, когато от разкъсаната кожа покапва кръв. Отпива още една глътка.
 
– Със? – подтиква я той внимателно.
 
– Него – отвръща тя. – Градинаря.
 
– Мъжът, който те държа в плен – говорила си с градинаря му?
 
Тя поклаща глава.
 
– Той беше Градинаря.
0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката