Лого на Издателство Милениум

Кажи на вълците, че съм си у дома

Категория: Съвременна проза

Превод от английски: Владимир Молев
Оформление: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Меки корици
Формат: 14x21
Страници: 352
Година: 2013
ISBN: 978-954-515-226-9
  • Цена:
  • 16.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 14.40 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

Роман №1 на 2013-a според The Wall Street Journal, The Oprah Magazine, BookPage, Kirkus Reviews, Booklist и School Library Journal

1987.
 
Единственият, който истински разбира четиринайсетгодишната Джун, е вуйчо й – прочут художник, умиращ от болест, която майка й не иска да назове.
 
След смъртта му й остават само любимият му руски чайник, безценен портрет и една книга със скрито между страниците послание.
 
„Кажи на вълците, че съм си у дома” е затрогваща история за страданието и състраданието, които носят неочаквана утеха и странни приятелства, за съзряването и изборите на зрелостта, но най-вече за любовта – изгубена и преоткрита.

„Кажи на вълците, че съм си у дома” е не просто най-добрият дебют на 2012-а, това е една от най-добрите книги на годината, ясна и семпла. Разказът е искрен и суров като оголен нерв, пулсиращ с възможно най-острата агония и екстаз.”
Bookpage
 
„Изключително вълнуващ… Брънт постига труден баланс, насищайки Джун с обезоръжаващата откровеност на дете и меланхоличната мъдрост на възрастен.”
The Wall Street Journal
– Татко?

– Секунда, сега ще извадя следващия.

– Не, имам истински въпрос.

Той кимна.

– Слушам те.

– Познаваш ли… най-близкия приятел на вуйчо? – Едва не се задавих при това глупаво словосъчетание, но не исках да се издавам.

Татко се озърна през рамо. Сигурно искаше да провери дали мама не е наоколо. След това се обърна към мен.

– Срещали сме се няколко пъти. Когато пристигнаха тук от Лондон. Преди осем, вече девет години. Какво точно те интересува?

– Ами… Мама като че ли го мрази, а аз не мога да си представя как Фин ще се събере с човек, дето да е чак толкова лош.

Той взе пластмасовата подложка от играта и извади триъгълничетата на масата. След това бавно ги набута обратно едно по едно. Въздъхна.

– Добре, ще ти кажа някои неща, като се надявам, че няма да ги разпространиш на всеослушание. И най-вече не бива да ги повтаряш пред майка ти. Разбрахме ли се?

Кимнах.

– Не бива да мислиш, че майка ти… Трябва да си дадеш сметка от какво семейство идва тя.

– В смисъл?

– Ти познаваш майка си и Фин като възрастни и сигурно са ти се стрували толкова различни, че никой не би ги взел за брат и сестра, нали? Майка ти е счетоводителка, а Фин е градски бохем и художник, и така нататък. Но преди не е било така. Когато са били малки, преди колежа, двамата са били неразделни. Местели са се от база в база и винаги са били заедно. Не разбирам много от изкуство, не, по-скоро нищо не разбирам, но майка ти е имала талант. Споделяла е как с Фин са ходели някъде и са рисували заедно. Разказвала ли ти е за това?

Поклатих глава.

– Дори не знаех, че може да рисува.

– Именно.

Сетих се за скицника, който Фин й беше подарил. За изражението й в ресторанта.

– Тя дори още пази кутията с акварелни бои, които са използвали тогава. И са си мечтаели. Представяли са си как ще заминат за Ню Йорк и ще станат художници. Смятали, че точно това ги чака. Били сигурни, че някой ден ще стане. Знаеш какъв беше Фин. Започне ли да те убеждава, не можеш да не му повярваш. И майка ти е вярвала, че той все някак ще намери начин да сбъдне мечтата им. Но един ден Фин изчезнал. Бил малък, само на седемнайсет, разбираемо е, само че заминаването му я съсипало. Бил й оставил писмо, че ще се върне, че ще се видят в Ню Йорк, когато посъбере пари, но това не било достатъчно за нея. Не можела да го превъзмогне. Той обиколил света. Париж, Лондон, Берлин. Изпращал й картички от изложбите си, което за майка ти било по-тежко, отколкото ако изобщо не се бил обаждал. И един ден се появил. Установил се в Ню Йорк. Но тогава ние вече бяхме женени. Ти и Грета се бяхте родили, а майка ви не беше рисувала от години. Когато отидохме да се видим с Фин, тя беше като замаяна. Може и да греша, но според мен тя тайно се бе надявала, че някой ден ще има възможност да започне да рисува отново. Че ще се преместим в Манхатън и ще работи с Фин. – Стори ми се, че зърнах някаква обида на лицето му. Той пак извади триъгълните парчета на масата и този път не ги прибра по местата им. – Срещата с Фин беше в едно кафене, той ни чакаше, но не беше сам. И Тоби беше там. И когато майка ти ги видя, всичкият ентусиазъм, с който беше пристигнала в града, изведнъж се стопи. Тогава не можах да си го обясня. На мен Тоби ми се стори симпатичен. Малко странен, но като цяло читав човек. Само че майка ти веднага го намрази. После ми призна, че Фин й бил писал за него. Бил й разказал за миналото му. Не знам цяла та история, доколкото съм подочувал оттук-оттам по нещо, Тоби бил имал някакви неприятности в Лондон. Тя винаги се захваща за това. Бил неподходящ, използвал Фин и така нататък. И когато после Фин се разболя… За нея Тоби беше виновникът за всичко. Че Фин е станал ленив, че го е накарал да престане да рисува, че го е отчуждил от близките му, а на всичкото отгоре го е заразил със СПИН. Според мен тя си мисли, че ако не беше Тоби, нещата между нея и Фин са щели да се развият другояче. Все повтаряше, че Фин заслужава някой по-добър. Истината обаче е, че това няма нищо общо със стореното от Тоби в миналото. Дори и да беше лауреат на Нобелова награда за мир, Дани пак нямаше да го харесва. Мисля… – татко сведе поглед и побутна триъгълничетата на масата, – мисля, че майка ти се срамуваше от положението си. Срамуваше се, че е станала счетоводителка. Че се е омъжила за отегчителен очилатко като мен и живее в омразните предградия. От едната страна беше Фин, художник от Ню Йорк с готиния си приятел англичанин, а от другата – тя, счетоводителка, майка на две деца, живееща в предградията с мен, най-скучния мъж на света...

Сега вече бях сигурна, че долових огорчение в гласа му.

– Виждал ли си картини на мама?

– Веднъж. Баба ти ми ги показа. Тайно от майка ти. Баба ти се чувстваше виновна, задето Дани така и не била получила възможност да се занимава с това, с което искала. Според мен е била не по-малко талантлива от Фин. Ако не и повече…

Отидох до хладилника и извадих кутията с мляко. Напълних две чаши, една за мен и една за татко.

– Не мисля, че мама се срамува от теб.

Той се усмихна.

– Благодаря, Джуни. Сигурно си права.

Седяхме в смълчаната тъмна кухня, потънали в мислите си, и посръбвахме от млякото.

– Тате?

– Да.

– А как тогава Фин ми е станал кръстник? Щом мама му е била сърдита.

– О, тя не му беше сърдита. Никой не можеше да се сърди дълго на Фин. Проблемът беше Тоби. Теб те кръстихме чак като стана на пет, помниш ли? Майка ти отдавна си беше нарочила Фин. Не спираше да се надява. Междувременно той започна да й пише, че възнамерява да се премести в Ню Йорк. Но не беше споменал Тоби. Обясняваше, че мисли да се върне от Англия и да си намери апартамент в града. И тогава тя го помоли, и той беше на седмото небе. Помня как се смяхме тогава, защото той й беше писал, че ще се постарае да пристигне при първа възможност. Все едно е нещо спешно. – Татко замълча, беше се отнесъл в спомени. – Според мен майка ти смяташе, че ако Фин ти стане кръстник, по този начин ще го привърже пак към себе си. Ще го задържи. А за Фин беше по-различно. Може би си е представял как с Тоби заедно ти стават кръстници. И така се утвърждават като семейство, макар и малко необичайно. А може и това да са пълни глупости. Вече стана доста късно. – Той се прозя, широка, преувеличена прозявка, която закри с ръка. След това взе чашите от масата и ги отнесе в мивката. Погледна ме замислено и попита: – Помогнах ли ти да решиш загадките на вселената?

Усмихнах се.

– Да, някои от тях.
Всъщност „Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за любовта. За любовта, която те изпълва и може да те направи най-щастливия и най-нещастния човек. За споделената и несподелената любов, за любовта, която всички отричат, за любовта, която не се вписва в ничии стандарти. За тайната любов. 
 
из ревюто на Бени в блога "Четецът"

 

През цялото време се вълнувах за героите, обожавах ги с всичките им недостатъци. А накрая плаках за тях, така както рядко правя – тихо, тежко, като за последно. 

из ревюто на Станислава в блога "Левитация"

 

„Кажи на вълците, че съм си у дома“ е покана за разговор. Книга като тази не се разказва. Още от първите страници тя те предизвиква да я споделяш мълчаливо. Да я дадеш на някого, когото обичаш, без думи, и когато я прочете, да те погледне по-особено, знаейки точно какво изпитваш в момента.

из ревюто на Милена Ташева в "Аз чета"

 

„Кажи на вълците, че съм си у дома“ отива на рафта с книги, които отгръщам, когато не намирам сили да бъда себе си. Онези книги, в които намирам причини, за да продължа и да си простя. И да обичам. Защото животът е един.

из ревюто на Змей в блога "Книгозавър"

 

Ако навлезеш в мрака, може да поемеш по безброй пътища. Тази книга търси изход от мрака - дълбока и нежна като чувства, самотна и лична като състояние. 

из ревюто в блога "Книжен Петър"

 

Брънт прави дисекция на детските страхове и ги запечатва с толкова нежна искреност, която напомня целувка по челото преди сън. Това да се пренасяш отвъд очертания ежедневен набор от усещания е значимият ефект, който обогатява читателя и му въздейства, а книгата го постига. 

из ревюто на Пламена Велкова в блога на Ozone.bg

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката