Лого на Издателство Милениум

Убийства в Декагона

Категория: Криминални книги

Превод от английски: Маргарита Терзиева
Оформление: Живко Петров

Меки корици
Формат: 15x23
Страници: 256
Година: 2016
ISBN: 978-954-515-366-2
  • Цена:
  • 18.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 16.20 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

Модерната класика на японския детективски жанр.

Студенти от Kлубa на писателите на детективски романи решават да посетят мистериозен остров, превърнал се в сцена на ужасяващо четворно убийство, но загиват един по един от ръката на незнаен извършител.
 
Има ли луд отмъстител на свобода? Каква е връзката му с трагедиите на острова и с тайните на зловещия Декагон? Отговорът е смайващ и малцина биха могли да се досетят за него, но Аяцуджи Юкито предизвиква читателя да събере уликите и сам да разреши загадката преди последната страница.
 
„Убийства в Декагона“ е ключова творба за развитието на криминалната литература в Япония и често е сравнявана с абсолютната класика „Десет малки негърчета“. Заедно със „Зодиакалните убийства“ от Шимада Соджи възражда стила на писане от Златната ера на детективския жанр и вдъхновява цяло поколение млади японски автори.
Първа глава: Първи ден на острова
 
1.
 
– Страхувам се, че отново се връщаме към стария спор – каза Елъри, светъл, висок и слаб младеж. – Според мен в основата на криминалния роман стои своеобразна задача за интелекта. Увличаща главоблъсканица на съждения под формата на роман. Игра между читател и велик детектив или между читател и автор. Ни повече, ни по-малко. Край на социалния реализъм на старата школа, толкова обичан някога в Япония. Служителка в офис е убита в спалнята си и след като подметките на детектива се изтъркат от мъчително обикаляне и търсене на улики, най после арестуват шефа й, който се оказва неин таен любовник. Край на подобни сценарии. Край на корупцията и задкулисните сделки на политиците, край на трагедиите, свързани с неспособността на човек да живее нормално в съвременното общество. Трябват ни други мистерии – някои могат да ги нарекат старомодни: добър детектив, имение с подозрителни обитатели, жестоки убийци, невъзможни престъпления и невиждани досега трикове на извършителя. Наречете го чудатост, но аз с радост бих се наслаждавал на такава фабула. Само че всичко трябва да е написано интелигентно.
 
Групата пътуваше с лодка, воняща на риба и смазка, и се наслаждаваше на спокойните морски вълни. Моторът на лодката издаваше тревожни звуци, сякаш изнемогваше.
 
– Смърди – обади се Кар, облегнат на перилата. Намръщи се и вирна дългата си току-що избръсната брадичка. – Не споделям мнението ти, Елъри. Ти и този твой „интелигентният подход“… Щом приемаш криминалната литература за игра, добре, както ти изнася, но не може да повтаряш непрекъснато „интелигентно“.
 
– Странно е да го чуя от теб.
 
– Звучи прекалено надуто. Елитарно. Не всеки читател е толкова умен, колкото си ти.
 
– Така е… – Елъри се замисли за момент. – За мен е оправдано. Аз например разбирам какво става в университета само като мина веднъж през кампуса. Не бих казал обаче, че членовете на Клуба ни притежават нужния интелект. Даже ми се струва, че има един-двама, за които интелектуалната игра може да се окаже сериозно предизвикателство.
 
– Да се скараме ли искаш?
 
– О, не, не бих посмял. – Елъри сви рамене и продължи. – Никой не казва, че ти си един от тях. Под интелект разбирам отношението им към играта. Тук не става въпрос за умни и глупави хора. В света няма човек, който да не притежава поне минимална степен на интелигентност. Респективно, в света няма човек, който да не обича игрите. Говоря за способността да играеш, като избереш интелектуалния подход.
 
Кар изсумтя и обърна глава на другата страна. Устните на Елъри се извиха в тънка усмивка и той се обърна към застаналия до него младеж с по детски кръгло лице и очила с дебели стъкла и рогови рамки.
 
– Ако искаш да знаеш, Льору, детективският роман еволюира по свои собствени правила и приемем ли, че уникалната му вселена може да бъде заключена под формата на игра, ще трябва да признаем, че в модерните времена основата на нашата реалност е доста лабилна.
 
– О – включи се колебливо Льору.
 
Елъри продължи:
 
– Този спор се води от цяла вечност. Старателните полицейски служители вършат работата си бавно, но сигурно. Организацията им е солидна, състои се от опитни и умни професионалисти, които боравят с последните новости в областта на разследващите техники. Вече не можем да говорим за нея като за некомпетентен орган. Напротив, дори е прекалено компетентен. На практика, вече няма място за геройствата на велики детективи, чието единствено оръжие са малките сиви клетки в главите им. Шерлок Холмс би станал за смях, ако се яви в някой от съвременни мегаполиси.
 
– Тук вече прекаляваш. Един съвременен Холмс, пригоден към нашето време, със сигурност би могъл да пожъне успех.
 
– Прав си, разбира се. Ще се появи като специалист по съвременните технологии в криминологията и науката и ще обясни всичко на бедния Уотсън с научни термини и формули, в които нито един читател дори не би се опитал да вникне. Елементарно, скъпи ми Уотсън, как може да не се сетиш?
 
Елъри отново сви рамене и напъха ръце дълбоко в джобовете на сивия си дъждобран.
 
– Нали разбираш, че просто искам да изостря спора. Примерът идеално илюстрира гледната ми точка. Не казвам, че аплодирам победата на полицейските технологии, толкова далечни на романтиката, над великата логика на детективите от Златната ера. Но в наши дни всеки автор, който иска да пише криминални романи, се изправя пред същата дилема. Най-простият начин да я заобиколи, или поне най-ефективният, е да напъха всички в колиба по време на снежна буря или да отдели сцената от околния свят.
 
– Разбирам – кимна Льору, опитвайки се да изглежда компетентен. – Искаш да кажеш, че от всички използвани в класическия детективски роман методи колиба по време на снежна буря пасва най-добре на съвременния свят.
 
Беше краят на март. Пролетта вече наближаваше, но морският вятър все още беше студен.
 
Източният бряг на остров С. в префектура Ойта в Кюшу завършваше с нос, наречен Ж. Лодката бе напуснала неугледното пристанище на град С. близо до носа и сега се отдалечаваше от него, оставяйки зад гърба си две бели следи. Очертанията на пристанището постепенно изчезваха сред вълните. Дестинацията на младежите беше малък остров на около пет километра от носа.
 
Времето беше прекрасно, но заради пясъчните бури, типични за пролетта в този район, небето бе по-скоро бяло, отколкото синьо. Яркото слънце посипваше морските вълни със сребро. Цялата сцена бе обвита в довян от сушата прашен воал и изглеждаше като забулена в мъгла.
 
– Не виждам други лодки наоколо – неочаквано заговори едрият младеж, който пушеше, облегнат на перилата срещу Елъри и останалите. Косата му беше дълга и рошава, буйна брада покриваше цялата долна половина на лицето му. Наричаше се По.
 
– Течението от тази страна на острова е доста опасно, затова избягват да ходят натам – отвърна по-възрастният, но енергичен рибар. – Рибните пасажи са по на юг, ето защо не виждате лодки в тази посока. Дори и онези, които току-що напуснаха пристанището, гледат да минат от другаде. Между другото, странната ви групичка сигурно е от университета в града?
 
– Наистина ли ти се виждаме странни?
 
– Ами имате странни имена. Току-що чух да казвате Лулу, Елрой и други такива. Вие харесвате ли си ги?
 
– О, да. Това са нещо като прякори. Наричат се псевдоними.
 
– Всички студенти ли имат такива смешни имена?
 
– Не, не всички.
 
– Значи наистина сте чудаци.
 
Двете млади жени и По седяха в центъра на лодката върху дълъг дървен сандък, който служеше за пейка. Като включим и сина на рибаря, застанал отзад на руля, пътниците бяха осмина на брой. Шестимата около рибаря и сина му бяха студенти в университета К. в град Н., префектура Ойта, и членове на Клуба на писателите на детективски романи. Елъри, Кар, Льору и По бяха, както се бе изразил самият По, нещо като псевдоними.
 
Няма нужда да споменавам, че имената бяха заимствани от американски, британски и френски автори на мистерии. Елъри Куин, Джон Диксън Кар, Гастон Льору и Едгар Алън По бяха уважавани от Клуба писатели. Двете жени се казваха Агата и Орци в чест на Агата Кристи, Кралицата на криминалния жанр, и баронеса Ема Орци, позната с романа си „Старецът на ъгъла“.
 
– Погледнете натам – извика рибарят. – Това е остров Цуноджима.
 
Шестимата младежи се обърнаха като един в указаната посока, за да видят приближаващия към тях остров. Беше малък и плосък. От морето сякаш се издигаше стена от скали, чийто връх бе покрит с тъмен слой. Приличаше на гигантска купчина монети. Трите къси носа, или „рогове“, подаващи се от водата, бяха причината островът да бъде наречен Цуноджима, или „остров Нос“.
 
От всички страни на острова стърчаха остри вертикални скали и лодката можеше да доближи брега само откъм тесния залив. Ето защо островът нерядко беше посещаван от любопитни начинаещи рибари. Преди около двайсет години един човек се бе заселил тук и бе построил странна сграда, наречена Синята къща, но от половин година тя не беше обитаема.
 
– Какво е онова на върха на скалата? – попита Агата и стана от сандъка. Зарови ръка в дългата си, танцуваща с вятъра вълниста коса и примижа срещу слънцето.
 
– По-малка пристройка. Казват, че основната част от имението е изгоряла до основи, но тази сграда е съвсем леко засегната от пожара – обясни рибарят на висок глас, за да надвика вятъра.
 
– Значи това е десетоъгълната къща. Как я наричаха? Декагонът? – попита Елъри. – Вие били ли сте някога на острова?
 
– Няколко пъти съм идвал до залива да се крия от вятъра, но никога не съм стъпвал на сушата. След инцидента дори не съм припарвал до водите му. И вас съветвам да внимавате.
 
– За какво да внимаваме? – обърна се към него Агата.
 
Рибарят сниши глас.
 
– Казват, че той броди из острова.
 
Агата и Елъри се спогледаха, озадачени от отговора.
 
– Призракът. На онзи мъж, който е бил убит тук. Казвал се е Накамура Някой-си.
 
Десетки бръчки набраздиха потъмнялото от слънце лице на рибаря, когато свъси вежди, сякаш искаше да изплаши спътниците си. После широко се усмихна.
 
– Разправят, че ако човек мине от тук в дъждовен ден, ще види бяла фигура, изправена върху скалата. Призракът на Накамура се опитва да примами рибарите на сушата, маха им с ръка и ги кани да се приближат. Говорят и други неща. Нощем в пристройката се виждала светлина, а от изгорялото имение се носели тънки струйки дим. Веднъж една лодка минала наблизо и потънала заедно с рибаря.
 
– Недей така, човече – засмя се Елъри. – Няма смисъл да ни плашиш с подобни истории. Само разгаряш любопитството ни още повече.
 
Единственият човек сред шестимата, който изглеждаше стреснат, макар и мъничко, беше Орци, все още седнала на дървения сандък. Агата не се чувстваше притеснена – напротив, очите й блестяха развълнувано:
 
– Страхотно!
 
Тя се обърна назад към сина на рибаря – все още дете, – който държеше руля, и попита.
 
– Хей, истина ли е всичко това?
 
– Само лъжи – отвърна той. Стрелна я с поглед, но мигом извърна лице, сякаш нещо
ярко изгори очите му. После допълни троснато: – Чувал съм какво ли не, но никога не съм виждал призрак.
 
– Нито веднъж? – разочарова се Агата, ала веднага се усмихна палаво. – Няма да се изненадам, ако из тази пустош наистина се появи призрак. Все пак е мястото, на което се е случило онова.
 
Беше единайсет часа сутринта, а денят – 25 март 1986 година, сряда.
Юкито се е постарал да запази идеята за криминалните истории в Япония такава, каквато си е. А именно – умни мъже и жени в облак от цигарен дим изказват своите гениални идеи, докато лудостта обикаля около тях и бавно затяга примката. 

из ревюто в блога "Книгоядец"

 

В дебютния си роман „Убийства в Декагона” японският писател Аяцуджи Юкито заимства базовата сюжетна структура на "Десет малки негърчета" от британската авторка Агата Кристи, за да изгради една майсторски навързана криминална загадка, която ни държи залепени за страниците до самия край. 

из ревюто на Емилия Кирчева за "Аз чета"

 

„Убийства в Декагона“ се чете лесно и веднага грабва вниманието.

из ревюто в блога "Книжен Петър"

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката