Лого на Издателство Милениум

Френската революция. От Просвещение до тирания

Категория: История

Превод от английски: Любомир Мартинов
Оформление: Николай Киров

Меки корици
Формат: 16,5x23
Страници: 320
Година: 2017
ISBN: 978-954-515-396-9
  • Цена:
  • 24.99 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 22.49 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:


Събитието, оформило съвременния облик на Европа

Френската революция е определяща за историята на Новото време, но нейната фундаментална същност дълго време остава неразбрана.
 
Революцията не е предвождана от гневни тълпи, а от най-добрите и бляскави умове на разрастващата се буржоазия във Франция. Целта им не е да унищожат, а да изградят по-добра държава. Написват Декларация за правата на човека, която става първообраз на всички последвали декларации по света. Въвеждат система за местно самоуправление, оцеляла до ден днешен. Решени са да създадат напълно нов управленчески модел, основан на справедливост, равенство и върховенство на закона. През първите три години на революцията почти успяват да постигнат целта си.
 
После идват Робеспиер, терорът и неописуемите зверства.
 
Иън Дейвидсън представя ясно, безпристрастно и динамично как и защо само за пет години революционерите извървяват пътя от най-възвишеното – от Просвещението, до тирания и терор. Той напомня, че революцията е едновременно вдъхновение, извиращо от най-изтънчените принципи на една нова демокрация, и страховито предупреждение какво може да се случи, когато идеализмът поеме в грешна посока.
1. ВЪВЕДЕНИЕ
 
Историята на Френската революция е история за това как група образовани млади французи, много от които юристи, започват да градят нова държава във Франция, опираща се на нови принципи, основани на върховенството на закона, за това как закратко успяват и как не след дълго се провалят.
 
Наричат я „революция“, но тя започва почти изцяло мирно и продължава предимно в този дух още три години. Впоследствие, когато тръгва към провал и потъва в хаос и терор, революционерите са тези, които постепенно разрушават парче по парче собствената си система на върховенство на закона.
 
Тази история е много по-различна от онази, представена в зловещите и изпълнени с насилие книжни илюстрации, които често биват свързвани с Френската революция в някои народни митологии. Всеки, който е бил подведен от картините, загатващи, че Френската революция е била изтъкана само от писъци, кръвожадни тълпи и страховития, монотонен тъп звук от острието на гилотината, със сигурност ще се почувства обезкуражен или дори объркан. Подобни изображения не може да бъдат разбрани, тъй като просто са подвеждащи.
 
Вярно е, че революционерите оставят след себе си гилотината, терора и умелите институции на първата модерна полицейска държава в света. Тяхно творение е и концепцията за масова война, за която са характерни всеобща мобилизация и огромна концентрация на икономически и бюрократични ресурси в безмилостно преследване на победата.
 
През пролетта на 1789 г. обаче те не нахлуват във Версайс цел безразборно унищожение: тяхната „революция“ започва да придобива форма едва когато Старият режим се срива под тежестта на собствения сибанкрут, а „революционерите“ осъзнават, че отговорността за управлението пада върху техните плещи.
 
„Революционерите“ променят завинаги историята на света. Отварят вратата към нова епоха на освобождение и демокрация в Европа. Започват да градят от нищото първата модерна светска държава с претенции за рационализъм, основаваща се на върховенството на закона. Формулират значими идеи за по-справедливо общество, впоследствие обобщени в лозунга „Свобода, равенство, братство“, който е по-често цитиран, отколкото прилаган на практика от тях или от който и да било друг.
 
След дълго отлагане кралят е принуден да признае, че френската държава на практика е банкрутирала и че се нуждае от помощ, за да уреди финансовите затруднения, което става повод за революцията. Основната политическа причина за нея обаче е, че десетилетия наред кралят и предшествениците му приемат политики, отчуждили всички прослойки, включително благородниците и буржоазията, които може би са щели да помогнат на властта да разреши проблемите си.
 
Устройството на Стария режим става все по-нечестно и несправедливо спрямо почти всички, с изключение на малка част от благородничеството. През изминалото столетие, а и преди това, няколко поредни френски монарси, най-вече Луи XIV и Луи XV, лишават благородниците от полагащите им се по наследство политически роли в управлението на различни части от страната и концентрират политическата власт в центъра, във Версайския дворец. За да компенсира благородниците за загубата на политически права, монархията увеличава привилегиите им по други начини – отчасти чрез възмутително несправедлив режим на освобождаване от данъци, отчасти чрез предоставяне на изключителен социален статут, предимно в областта на кариерното развитие, на тези, които са достатъчно богати и раболепни, за да се преструват, че одобряват тесногръдите порядки на дворянската мода във Версай.
 
Когато революцията избухва, несправедливият данъчен режим е проблемът, по повод на който революционерите изразяват най-силно негодувание. Основна движеща сила на революцията обаче е дискриминацията срещу буржоазията в най-важните професии в държавата.
 
Традиционните пътища за кариерно развитие в монархическа Франция минават през армията и Църквата, но според утвърдените от монархията правила, затегнати значително по-рано – при управлението на Луи XV през XVIII в. – никой не може да се издигне в йерархията в нито една от двете области, ако не е аристократ. По онова време благородниците представляват много малка част от френското население, макар че въпросът колко малка точно подлежи на дискусии и до днес. Ограничението отчасти се дължи на постоянните междуособици в аристокрацията и кралския двор по повод на това кой е благородник и кой не е. Споровете протичат с участието както най-старите потомствени благородници, така и на по-скорошните, но все пак с аристократичен произход благородници на шпагата*, чак до работещите в съдилища благородници на мантията**, които са с най-скромно потекло. Отчасти се дължи и на новите титли, измислени от няколко поредни монарси, особено Луи XIV. Той не спира да създава звания и длъжности, които продава, а после заменя с нови и пак продава. В резултат на тази политика все още се водят разгорещени спорове относно броя на аристократите и благородническите семейства, като приблизителните оценки за двете категории се разминават: числата варират от 9000 до 25 000 семейства и между 110 000 и 400 000 лица***.
 
* Благородниците на шпагата полагат военна служба в полза на краля, а в замяна получават феодални владения, от които се препитават – бел. прев.
 
** Благородниците на мантията (на тогата) са обикновено хора, назначени на работа в кралската администрация или в съдебната система – бел. прев.
 
*** François Bluche, La véritable hiérarchie sociale de l’ancienne France; Guy Chaussinand-Nogaret, La noblesse au XVIIIe siècle; Roland Mousnier, Les institutions de la France sous la monarchie absolue, 1598-1789, 2 vols., 1974-1980 – бел. авт.
 
Несъответствията може да изглеждат големи, но всъщност са незначителни, в сравнение с мащабите на френското население, което в началото на XVIII в.вероятно възлиза на около 21 милиона души и постепенно нараства до около 28 милиона в края на столетието. С други думи,какъвто и да е бил броят на благородниците във Франция в края на XVIII в., пропорционално той е бил малък – някъде между 0,4 и 1,5% от цялото население. От тези аристократи, били те 110 000 или 400 000, повечето са дребни земевладелци, презрително наричани соколчета* и живеещи в отдалечените си имения във вътрешността на страната, в Дълбоката Франция. Мнозина от тях, въпреки титлите, общественото положение, гордостта и привилегиите си, често са затруднени финансово и дори бедни. В Англия биха били наричани просто провинциални джентри и бедни провинциални джентри**. Следователно богатите и влиятелни благородници са малобройно малцинство от малобройно малцинство – не „най-богатият един процент“, ако използваме термина, с който често се описва крайното неравенство в XXI в., но все пак нищожна част.
 
* На френски думата hobereau означавакакто сокол лястовичар, така и дребен селски благородник – бел. прев.
 
** Джентри са представители на дребното дворянство в Англия – бел. прев.
           
Духовенството е още по-малобройно. Има 120 000 свещеници от различни категории и нива на обществено положение. На върха са 139 епископи, които са изключително богати, влиятелни и привилегировани. Всички те, разбира се, са част от аристокрацията. На дъното са 35 000 енорийски свещеници, повечето от които почти толкова бедни, колкото и енориашите им.
           
За амбициозни млади мъже, които не са част от аристокрацията, вариантите за кариерно развитие са доста ограничени: бизнес или право. Индустриалната революция тъкмо е започнала, най-вече в Англия, но още е в зародиш.Професионално издигане в производството ще бъде възможна чак след време, така че „бизнес“ обикновено значи занаят или търговия. Но за търговия е нужен капитал, което в повечето случаи изисква да имаш родители със солиден бизнес. Ето как алтернативата за амбициозен млад мъж без семеен бизнес обикновено е правото.
 
Юридическата кариера притежава доста привлекателни страни. Ако сте късметлия и работите във и около кралските съдилища, ще изкарвате, колкото да живеете прилично, и може би след време ще си купите някой от предлаганите за продан безценни официални постове в правната система, който ще ви донесе повече пари. Ако печелите достатъчно, на теория сте способен да си купите някой от най-престижните постове във висшите съдилища, известни като парламенти*, въпреки че благородниците на мантията бурно се съпротивляват срещу появата на хора без благородническа титла. Въпреки това правото е един от начините, чрез които обикновени хора могат да придобият благородническа титла и повечето от вървящите с нея привилегии.
 
* По времето на Стария режим във Франция парламенти се наричат съдилища от последна инстанция, познати още като суверенен съд или върховен съд (след 1661 г.), които раздават правосъдие от името на краля в дадена административно-териториална единица. Освен това, те имат за задача да публикуват в своите регистри издадените от краля нормативни актове, след като проверят дали са съвместими с правото, с местните навици и обичаи – бел. прев.
 
За амбициозни хора без благородническа титла обаче правото не е просто средствода си вадят хляба – то полага основата на нова политическа класа. По онова време новоизгряващите юристи обикновено се потапят в идеите на Просвещението. Френското общество, подобно на други в по-голямата част от Западна Европа, преминава през колосална трансформация. Свръхинтелектуалното Просвещение на Монтескьо и Волтер, Бах и Моцарт, Исак Нютон и Адам Смит е само върхът на голямата промяна, която претърпява обществото и в резултат на която се появява нарастваща, образована, грамотна и предприемчива буржоазия. Ето как Франсоа Фюре* описва политическото влияние на Просвещението във Франция:
 
*Франсоа Фюре (1927-1997) е доайенът на първото поколение постмарксистки историци на Френската революция след Втората световна война. Вж. книгата му La Révolution française (2 тома, 1965) в съавторство с Дени Рише и Penser la Révolution française (1978) – бел. авт.
 
През XVIII в. френското общество отчаяно търси посредници между държавата и народа, тъй като е твърде „развито“, както бихме се изразили сега, за да бъде държано, както през миналия век, в състояние на забвение и подчинение. След смъртта на Луи XIV хората, естествено, се обръщат към традиционните институции като парламентите. Но тъй катопрез целия век парламентите продължаватда доказват,че са напълно консервативни – със заклеймяването на „Енциклопедията“* и осъждането на нещастното семейство на Кала** – те не могат да бъдат действителен посредник в една просветена нация. Ето защо френското общество през XVIII в. си създава все повече други говорители: философи и писатели. Така литературата придобива буквално политическа функция***.
 
*Енциклопедията, излязла  в 35 тома от 1751 до 1780 г. под редакцията на Дени Дидро, е манифест на Просвещението във Франция, опит да бъдат събрани на едно място и систематизирани човешките познания, натрупани до момента – бел. прев.
 
** Жан Кале е протестант от Тулуза, който през 1762 г. е обвинен от местните католици, че е убил един от синовете си. Срещу него не са събрани доказателства, но въпреки това е признат за виновен и осъден на смърт чрез колелото на Катрин. Волтер чува за този случай и е разгневен от проявената несправедлиост и религиозна нетолерантност. Той започва да води неуморна кампания за преразглеждане на присъдата, вследствие на която Кралският съвет оневинява Кала три години след смъртта му и присъжда обезщетение на вдовицата му – бел. авт.
 
*** Furet, Penser la Révolution française, стр. 65-66 – бел. авт.
 
Политическата функция на литературата става още по-значителна сред новоизлюпилите се млади професионалисти в правната система, които усилено развиват характерните за политиката умения за водене на дебат. Когато революционерите се появяват на сцената, те не го правят с цел да отхвърлят  режими: те идват да обсъждат, да спорят и да изнасят политически речи.
 
Алексис дьо Токвил* прави анализ, подобен на този на Фюре:
 
*Алексис дьо Токвил (1805-1859) е смятан за еталон, по който се оценяват всички останали анализатори на Френската революция. Вж. книгата му L’ancien régime et la Révolution (1856) – бел. авт.
 
Когато се замислите, че френският народ, макар и толкова откъснат от собствените си дела, с толкова малко опит, толкова ограничаван от политическите институции и толкова безсилен да ги реформира, е същевременно най-образованият от всички народи на земята и най-обичащ интелигенцията, можете лесно да разберете как неговите писатели са се превърнали в политическа сила, и то водеща*.
 
* Tocqueville, L’ancien régime et la Révolution, стр. 175 – бел. авт.
 
От интелектуална и морална гледна точка, Просвещението е неизбежна антитеза на затворената, консервативна и репресивна система на Стария режим. Неговото социално и икономическо влияние обаче има по-големи политически последици, които поставят изгряващата класа на образованата буржоазия в опозиция на абсолютистката държава. Просвещението ѝ предава основополагащото искане за политическа роля. Юридическата практика ѝ предава способностите да изпълнява тази роля. Разрастващата се, образована и грамотна буржоазия е във възход и вече не може да бъде спряна. Все повече и повече стават образованите и способни млади мъже, част от значителната и увеличаваща се по численост средна класа. Те изискватпо-голямо участие в системата и са дълбоко огорчени от дискриминационните правила на Стария режим. Кариерните привилегии, които монархията предоставя на благородниците, буквално принуждават голяма част от тези млади мъже да потърсят професионално развитие в сферата на правото. Така и правят.
 
Луи XVI обаче не признава политическите претенции на буржоазията: абсолютистката държава, изградена от предшествениците му Луи XIV и Луи XV, се крепи на негласен съюз между монархията, духовенството и аристокрацията. През 1786 г. Луи XVI отново се оказва в много трудно финансово положение и се обръща за помощ към традиционните си класови съюзници, но те отказват да помогнат. Луи XVI разбира, че с отрязването им от всякаква призната политическа роля в управлението на страната безвъзвратно ги е отчуждил. След това се обръща към върховния съдебен орган в кралството – Парижкия парламент, който притежава формалната функция да вписва в регистър кралските едикти, но и там му е отказана помощ. С времето парламентът започва (напълно противоконституционно) да си присвоява политически права и на практика се превръща в неофициална опозиция на монархията. С други думи, кумулативният резултат от дискриминационните политики на монархията през предходните два века е, че вкарва в задънена улица цялата френска политическа система.
 
На теория революция като френската би могла да се случи навсякъде в Европа, защото ситуацията на континента е назряла за такова събитие. Англия, разбира се, е провела своята революция повече от век по-рано и впоследствие залита към форма на конституционна монархическа парламентарна демокрация. Колкото и да е краен, деспотизмът на Бурбонска Франция не е единственият на континента. Повечето народи в по-голямата част на Европа живеят ведин или друг вид монархии, по-голямата част от които са повече или по-малко деспотични. Някои от тези режими спорадично се борятсрещу реформите, но никога не стигат далеч. Може би изключение прави единствено Женева, която на хартия е демократична република, но в действителност е автокрация под контрола на малка управляваща класа. Към втората половина на XVIII в. репресивните режими в Европа вече са изживели времето, през което са били практически полезни и политически приемливи. В резултат на това, от 1760 г. подчинените народи редовно се вдигат на протести срещу владетелите си в Унгария, Милано, Швеция, Белгия, Женева и в самата Франция*.
 
* R. R. Palmer, The Age of the Democratic Revolution– бел. авт.
           
Защо тогава революцията успява във Франция? Най-основният фактор за първоначалната ѝ фаза е, че Луи XVI изцяло капитулира пред задаващата се буржоазна вълна. Властите на други места в Европа успяват сравнително ефикасно да потушат различните протести и изблици на недоволство, обикновено с известна доза насилие. В Америка англичаните опитват да смажат със сила бунтовниците и претърпяват военно поражение във Войната за независимост. Във Франция кралят е този, който бива победен, но поражението му настъпва по мирен път, без употреба на сила.
 
Френската революция е не просто повратен момент във френската и европейската история. Тя е също така твърде спорно събитие, по отношение на което много историци се чувстват длъжни да вземат страна. От една страна са Декларацията за правата на човека и отстояването на народния суверенитет, но от друга страна са гилотината и терорът. Някои историци чувстват, че Френската революция е изначално определена, дори дискредитирана, от насилието и терора. Едмънд Бърк заклеймява бруталността и анархията на революцията, въпреки че публикува критиките си няколко години преди терорът да започне. Дори в днешно време някои от най-популярните трудове на Кристофър Хибърт* и Саймън Шама** са пропити с неодобрителен тон.
 
*Кристофър Хибърт (1924-2008) е британски историк, автор на книгата „Френската революция“ (The French Revolution), издадена през 1980 г. – бел. прев.
 
**Саймън Шама (1945 г.) е британски историк, преподавател по история и история на изкуството в Колумбийския университет в Ню Йорк, автор на книгата „Граждани: Хроника на френската революция“ (Citizens: A Chronicle of the French Revolution) , издадена през 1989 г. – бел. прев.
           
Опитал съм се да заема по-неутрална позиция, да оставя историята да се разкаже сама. Това не е академична книга и аз не правя опит да внеса най-новите корекции в научните изследвания. Целта ми е по-скромна: да проследя основната нишка в историята на Френската революция по правдоподобен, пестелив и приятен за четене начин.
 
Черпил съм от много извори – френски, английски, американски, канадски и други – от различни периоди, но винаги съм го правил със съзнанието, че Френската революция е по същество френско събитие. Насред непрестанните вълни от политическа нестабилност през XIX и част от XX в. френските политици не престават да се борят с факта, че проблемите, пред които са изправени, до такава степен са част от вторичните трусове, че няколко от тях, включително трима министър-председатели от XIX в. (Франсоа Гизо, Адолф Тиер и Жан Жорес*) написват многотомни истории на революцията. По тази причина съм се постарал – главно през призмата на френски автори – да разбера история, превърнала се в част от продължителния диалог на Франция със самата себе си. Ето защо съм използвал най-вече цитати от шестима френски автори от три различни периода: Жул Мишле и Алексис дьо Токвил от средата на XIX в., Албер Матие и Албер Собул от първата половина на XX в., Франсоа Фюре и Жан Тюлар от втората половина на XX в.
 
Животът на Мишле замалко се разминава с този на последните оцелели по време на революцията и той е неин ревностен поддръжник – страстен републиканец, който ненавижда Робеспиер. Написаната от него история е толкова живописна, колкото тези в творбите на Дикенс. Токвил не доживява да довърши труда си върху Френската революция, но дори 160 години по-късно книгата му „Старият режим и революцията“ остававъзможно най-проникновеният и емоционално наситен анализ на причините и обстоятелствата, довели до избухването ѝ. През голяма част от XX в. във френските академични среди доминират левичарски интерпретации. Матие и Собул са марксисти и робеспиеристи, и двамата са изключително интелигентни и продължават да са крайно увлекателни за четене. Фюре е водещият френски историк на революцията след Втората световна война. Той оказва влияние в разбиването на хватката на марксистите във френската историография – по същество неговите задълбочени анализи и оценки все още са неоспорими. След него идва Тюлар и публикува своята история 200 години след Френската революция.
 
В миналото френските историци се разделят на страстни почитатели на Робеспиер и ревностни привърженици на Дантон. Днес тези полемики са стихнали и в моята книга няма герои – в това отношение „Френската революция“ може би е уникална. Американската революция е крайъгълен камък в историята на САЩ и Запада. Тя ражда цяла серия изключителни личности, сред които са Вашингтон*, Хамилтън** и Мадисън*** – първите от дълга редица, простираща се далеч след началото на XIX в. Френската революция е доста по-различна и Фюре несъмнено е прав, като изтъква, че тя е велико събитие, което обаче не е родило нито един велик човек.
 
*Джордж Вашингтон (1732-1799) – първият президент на САЩ – бел. прев.
 
**Александър Хамилтън (1757-1804) – първият министър на финансите на САЩ – бел. прев.
 
***Джеймс Мадисън (1751-1836) – четвъртият президент на САЩ – бел. прев.
           
Много писания създават впечатлението, че Френската революция е илюстрирана от едно-единствено, изпълнено с насилие събитие: разрушаването на парижката затворническа крепост Бастилията. Това, разбира се, е драматичен и шокиращ епизод – яростния щурм, извършен от необуздана и до голяма степен недисциплинирана тълпа, срещу една от най-страховитите институции, символ на репресивната френска държава. Но това е атака без план, без стратегия и без ясни и последователни политически последици.
 
Парадоксално е, че Денят на Бастилията, 14 юли, става национален празник на Френската република и най-яркият символ на революцията. Всъщност падането на Бастилията изобщо не е показателно за истинското дело на ранната революция, започнала три седмици по-рано на 16 километра от там, във Версай, в югозападната част на Париж, в порядъчна, елегантна и изпълнена с достойнство тишина.
0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката