Лого на Издателство Милениум

Френската революция. От Просвещение до тирания

Категория: История

Превод от английски: Любомир Мартинов
Оформление: Николай Киров

Меки корици
Формат: 16,5x23
Страници: 320
Година: 2017
ISBN: 978-954-515-396-9
  • Цена:
  • 24.99 лв.
  • Поръчай онлайн (-40%) за 14.99 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:


Събитието, оформило съвременния облик на Европа

Френската революция е определяща за историята на Новото време, но нейната фундаментална същност дълго време остава неразбрана.
 
Революцията не е предвождана от гневни тълпи, а от най-добрите и бляскави умове на разрастващата се буржоазия във Франция. Целта им не е да унищожат, а да изградят по-добра държава. Написват Декларация за правата на човека, която става първообраз на всички последвали декларации по света. Въвеждат система за местно самоуправление, оцеляла до ден днешен. Решени са да създадат напълно нов управленчески модел, основан на справедливост, равенство и върховенство на закона. През първите три години на революцията почти успяват да постигнат целта си.
 
После идват Робеспиер, терорът и неописуемите зверства.
 
Иън Дейвидсън представя ясно, безпристрастно и динамично как и защо само за пет години революционерите извървяват пътя от най-възвишеното – от Просвещението, до тирания и терор. Той напомня, че революцията е едновременно вдъхновение, извиращо от най-изтънчените принципи на една нова демокрация, и страховито предупреждение какво може да се случи, когато идеализмът поеме в грешна посока.
1. ВЪВЕДЕНИЕ
 
Историята на Френската революция е история за това как група образовани млади французи, много от които юристи, започват да градят нова държава във Франция, опираща се на нови принципи, основани на върховенството на закона, за това как закратко успяват и как не след дълго се провалят.
 
Наричат я „революция“, но тя започва почти изцяло мирно и продължава предимно в този дух още три години. Впоследствие, когато тръгва към провал и потъва в хаос и терор, революционерите са тези, които постепенно разрушават парче по парче собствената си система на върховенство на закона.
 
Тази история е много по-различна от онази, представена в зловещите и изпълнени с насилие книжни илюстрации, които често биват свързвани с Френската революция в някои народни митологии. Всеки, който е бил подведен от картините, загатващи, че Френската революция е била изтъкана само от писъци, кръвожадни тълпи и страховития, монотонен тъп звук от острието на гилотината, със сигурност ще се почувства обезкуражен или дори объркан. Подобни изображения не може да бъдат разбрани, тъй като просто са подвеждащи.
 
Вярно е, че революционерите оставят след себе си гилотината, терора и умелите институции на първата модерна полицейска държава в света. Тяхно творение е и концепцията за масова война, за която са характерни всеобща мобилизация и огромна концентрация на икономически и бюрократични ресурси в безмилостно преследване на победата.
 
През пролетта на 1789 г. обаче те не нахлуват във Версайс цел безразборно унищожение: тяхната „революция“ започва да придобива форма едва когато Старият режим се срива под тежестта на собствения сибанкрут, а „революционерите“ осъзнават, че отговорността за управлението пада върху техните плещи.
 
„Революционерите“ променят завинаги историята на света. Отварят вратата към нова епоха на освобождение и демокрация в Европа. Започват да градят от нищото първата модерна светска държава с претенции за рационализъм, основаваща се на върховенството на закона. Формулират значими идеи за по-справедливо общество, впоследствие обобщени в лозунга „Свобода, равенство, братство“, който е по-често цитиран, отколкото прилаган на практика от тях или от който и да било друг.
 
След дълго отлагане кралят е принуден да признае, че френската държава на практика е банкрутирала и че се нуждае от помощ, за да уреди финансовите затруднения, което става повод за революцията. Основната политическа причина за нея обаче е, че десетилетия наред кралят и предшествениците му приемат политики, отчуждили всички прослойки, включително благородниците и буржоазията, които може би са щели да помогнат на властта да разреши проблемите си.
 
Устройството на Стария режим става все по-нечестно и несправедливо спрямо почти всички, с изключение на малка част от благородничеството. През изминалото столетие, а и преди това, няколко поредни френски монарси, най-вече Луи XIV и Луи XV, лишават благородниците от полагащите им се по наследство политически роли в управлението на различни части от страната и концентрират политическата власт в центъра, във Версайския дворец. За да компенсира благородниците за загубата на политически права, монархията увеличава привилегиите им по други начини – отчасти чрез възмутително несправедлив режим на освобождаване от данъци, отчасти чрез предоставяне на изключителен социален статут, предимно в областта на кариерното развитие, на тези, които са достатъчно богати и раболепни, за да се преструват, че одобряват тесногръдите порядки на дворянската мода във Версай.
 
Когато революцията избухва, несправедливият данъчен режим е проблемът, по повод на който революционерите изразяват най-силно негодувание. Основна движеща сила на революцията обаче е дискриминацията срещу буржоазията в най-важните професии в държавата.
 
Традиционните пътища за кариерно развитие в монархическа Франция минават през армията и Църквата, но според утвърдените от монархията правила, затегнати значително по-рано – при управлението на Луи XV през XVIII в. – никой не може да се издигне в йерархията в нито една от двете области, ако не е аристократ. По онова време благородниците представляват много малка част от френското население, макар че въпросът колко малка точно подлежи на дискусии и до днес. Ограничението отчасти се дължи на постоянните междуособици в аристокрацията и кралския двор по повод на това кой е благородник и кой не е. Споровете протичат с участието както най-старите потомствени благородници, така и на по-скорошните, но все пак с аристократичен произход благородници на шпагата*, чак до работещите в съдилища благородници на мантията**, които са с най-скромно потекло. Отчасти се дължи и на новите титли, измислени от няколко поредни монарси, особено Луи XIV. Той не спира да създава звания и длъжности, които продава, а после заменя с нови и пак продава. В резултат на тази политика все още се водят разгорещени спорове относно броя на аристократите и благородническите семейства, като приблизителните оценки за двете категории се разминават: числата варират от 9000 до 25 000 семейства и между 110 000 и 400 000 лица***.
 
* Благородниците на шпагата полагат военна служба в полза на краля, а в замяна получават феодални владения, от които се препитават – бел. прев.
 
** Благородниците на мантията (на тогата) са обикновено хора, назначени на работа в кралската администрация или в съдебната система – бел. прев.
 
*** François Bluche, La véritable hiérarchie sociale de l’ancienne France; Guy Chaussinand-Nogaret, La noblesse au XVIIIe siècle; Roland Mousnier, Les institutions de la France sous la monarchie absolue, 1598-1789, 2 vols., 1974-1980 – бел. авт.
 
Несъответствията може да изглеждат големи, но всъщност са незначителни, в сравнение с мащабите на френското население, което в началото на XVIII в.вероятно възлиза на около 21 милиона души и постепенно нараства до около 28 милиона в края на столетието. С други думи,какъвто и да е бил броят на благородниците във Франция в края на XVIII в., пропорционално той е бил малък – някъде между 0,4 и 1,5% от цялото население. От тези аристократи, били те 110 000 или 400 000, повечето са дребни земевладелци, презрително наричани соколчета* и живеещи в отдалечените си имения във вътрешността на страната, в Дълбоката Франция. Мнозина от тях, въпреки титлите, общественото положение, гордостта и привилегиите си, често са затруднени финансово и дори бедни. В Англия биха били наричани просто провинциални джентри и бедни провинциални джентри**. Следователно богатите и влиятелни благородници са малобройно малцинство от малобройно малцинство – не „най-богатият един процент“, ако използваме термина, с който често се описва крайното неравенство в XXI в., но все пак нищожна част.
 
* На френски думата hobereau означавакакто сокол лястовичар, така и дребен селски благородник – бел. прев.
 
** Джентри са представители на дребното дворянство в Англия – бел. прев.
           
Духовенството е още по-малобройно. Има 120 000 свещеници от различни категории и нива на обществено положение. На върха са 139 епископи, които са изключително богати, влиятелни и привилегировани. Всички те, разбира се, са част от аристокрацията. На дъното са 35 000 енорийски свещеници, повечето от които почти толкова бедни, колкото и енориашите им.
           
За амбициозни млади мъже, които не са част от аристокрацията, вариантите за кариерно развитие са доста ограничени: бизнес или право. Индустриалната революция тъкмо е започнала, най-вече в Англия, но още е в зародиш.Професионално издигане в производството ще бъде възможна чак след време, така че „бизнес“ обикновено значи занаят или търговия. Но за търговия е нужен капитал, което в повечето случаи изисква да имаш родители със солиден бизнес. Ето как алтернативата за амбициозен млад мъж без семеен бизнес обикновено е правото.
 
Юридическата кариера притежава доста привлекателни страни. Ако сте късметлия и работите във и около кралските съдилища, ще изкарвате, колкото да живеете прилично, и може би след време ще си купите някой от предлаганите за продан безценни официални постове в правната система, който ще ви донесе повече пари. Ако печелите достатъчно, на теория сте способен да си купите някой от най-престижните постове във висшите съдилища, известни като парламенти*, въпреки че благородниците на мантията бурно се съпротивляват срещу появата на хора без благородническа титла. Въпреки това правото е един от начините, чрез които обикновени хора могат да придобият благородническа титла и повечето от вървящите с нея привилегии.
 
* По времето на Стария режим във Франция парламенти се наричат съдилища от последна инстанция, познати още като суверенен съд или върховен съд (след 1661 г.), к?
0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката