Лого на Издателство Милениум

Прелъстителят

Категория: Съвременна женска проза

Превод от френски: Радка Крапчева
Оформление: Николай Киров

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 192
Година: 2017
ISBN: 978-954-515-410-2
  • Цена:
  • 10.00 лв.

Дайте своята оценка за тази книга:


Книга осма от поредицата "Под знака на любовта"


Това е роман за пламенната любов между млада наследница на голямо богатство и красив офицер от флота. Съдбата обаче не е благосклонна към трепетите на сърцата им – вместо за избраника си девойката трябва да се омъжи за коварен измамник, поставил на карта честта ѝ. Ала с един хитроумен трик ролите се разменят – измамникът е измамен, прелъстителят всъщност се оказва прелъстен. Ще има ли втори шанс от съдбата?
 
„Прелъстителят“ е роман, изпълнен с драматизъм и горещи емоции, който се чете на един дъх. Сюжетът следва най-добрите образци в жанра, а неочакваните обрати са в стила на любимите на много поколения приключенски класики.

1.

Беше тъмна и студена декемврийска нощ. По небето се надбягваха тъмни, черни облаци. Иззад тях от време на време се подаваше луната и с призрачната си светлина им придаваше вид на разярено море. Рехавото улично осветление се отразяваше в локвите и калта от мръсния дъжд по-рано през деня. Тук-там стърчаха голите стволове на огъваните от вятъра дървета.
 
Наближаваше един след полунощ и градът изглеждаше заспал в измъчената нощ. Само някакъв самотен мъж, в тъмни дрехи и с мека шапка на главата, бързаше по улица „Фонтен“ към крайните квартали. Наоколо не се виждаше жива душа, но той въпреки това упорито прикриваше лицето си и се промъкваше крадешком покрай сградите. Изглеждаше пребледнял и притеснен. Когато излезе на площад „Бланш“, спря, колебаейки се накъде да поеме, но скоро след това тръгна към едно от трите парижки гробища. След като повървя малко покрай каменната му ограда, непознатият се закова на място, което му изглеждаше познато. Огледа се предпазливо. В този миг луната за момент разкри лицето му – пребледняло, изопнато, но с благородни и правилни черти, белязани с отпечатъка на голямо страдание. Като не видя нищо подозрително, мъжът пристъпи към действие. „Решен съм – каза си той. – Ако върша зло, бог ще ме съди.“ Извади изпод дрехата си четири големи пирона и с помощта на камък заби два от тях в две пукнатини на стената на гробището. Съблече дрехата си, метна я на рамо, стъпи на по-ниско поставения пирон и се хвана за втория. Заби и другите два пирона по-нагоре, покатери се, след това се повдигна с мишци и достигна края на зида, откъдето скочи вътре. Без съмнение се беше подготвил добре и бе взел нужните мерки дори за обратното прескачане, ако се наложеше. Тупна на земята от другата страна на ограждението и уверено се отправи навътре под кичестите акации и върби.
 
Между гробовете танцуваха тъмни сенки, клоните на дърветата проскърцваха под напора на вятъра. Всичко наоколо навяваше страх, ала младият мъж не се боеше и следваше неотклонно намерението си. Най-после стигна до целта си. Безпокойство­то му нарасна и той потрепери. Сърцето му биеше учестено. Върху надгробната плоча, пред която стоеше, бяха издълбани думите: „Семейна гробница“. И толкова. Без име, но мъжът знаеше, че тук почиват хората от семейство Борсен. Именно тук вчера в два следобед бе погребана Жана Шарлот Амели Борсен, по баща Прекур, починала в Париж на двайсет и две годишна възраст. От страх да не го познае някой, тогава не посмя да се приближи до гроба – скрит сред останалите хора, той наблюдаваше със зачервени очи как спускат ковчега в семейната гробница. Преди да изчезне в тъмната бездна, той обеща на Жана, че ще се върне. И ето че спази обещанието си.
 
Стоеше пред гроба й като вцепенен, трепереше, но не от нощния студ, а от страхопочитание. Не знаеше дали ще му стигне кураж за онова, което бе решил, дали ще го осъдят, или ще го оправдаят небесата за дързостта да наруши покоя на мъртвите и да извърши подобно светотатство. Но един глас, по-силен и по-повелителен от развълнуваната му съвест, му заповяда да действа. Той го послуша и коленичи на прага на гробницата. От гърдите му се изтръгна приглушено стенание: „Жана! Жана! - изрече той с треперещ глас. – Прости ми, любов моя, че ще посегна на спокойния ти сън. Искам да ти кажа последно сбогом, искам да те изпратя с целувка. Знам, че твоите устни няма да я усетят, но също така знам, че душата ти не е отлетяла все още в отвъдните селения и трябва да ти кажа, че скоро и моята душа ще те настигне, защото щом не можахме да намерим щастие на земята, със сигурност ще се слеем след смъртта. Нали така ми казваше, любов моя? Нали ми обеща, че винаги ще принадлежим един на друг? Защо тогава прие да станеш жена на друг? Не, не те укорявам, защото съм се заклел да не те смятам за виновна. Не и теб, която никога не си била щастлива. Дори и приживе да си принадлежала на омразния Борсен, мъртва ти си моя и само моя! Защото от четири години живея само чрез теб и за теб, а сега, когато смъртта те грабна, не желая да дишам и миг повече!“ Отчаян, той коленичи върху надгробната плоча, разтърсван от ридания.
 
Изведнъж се стресна – стори му се, че на неговия плач отвръща глухо стенание. Ослуша се, но не чу нищо, освен вятъра в клоните на кипарисите. Горчива усмивка сви устните му, но в същия миг отново се чу глас. Да, без съмнение бе глас, сякаш излизащ от гроба. Той подскочи, косите му настръхнаха и студена пот изби по лицето му. Нададе ужасен вик, изхвърча по алеята и взе да тича като луд из гробището. На няколко пъти се препъна в надгробните камъни, подхлъзна се, веднъж дори се изтърколи, но се отърси, стана и пак хукна като замаян. За щастие, в това време луната се бе показала и осветяваше донякъде лъкатушещите пътеки.
 
Първата му мисъл бе да потърси помощ, да събуди някой от пазачите. Обаче друга идея го споходи като огън – трябваше да спаси любимата си! Ако тя е погребана жива, ако всъщност не е издъхнала, трябва да я измъкне оттам, преди да се е задушила! Не се замисли, че може да го разпознаят и че ако се е излъгал, ще му се наложи да дава обяснения, да оправдава присъствието си в гробището по тъмна доба, че завинаги ще опетни името си и ще предизвика чутовен скандал. Не, всичко това нямаше значение. Не можеше да остави друг да извади любимата му – тогава биха я върнали на мъжа й, на омразния Борсен. А ако за съпруга и за обществото тя бе мъртва, по-добре би било да остане така. Тогава той ще може да я задържи при себе си завинаги!
 
Обезумял от любов и мъка, той махна с ръка, за да отпъди мисълта, че с подобни действия би станал престъпник. „Сам ще я спася. Ако е жива, ще я извадя и спася!“ – каза си той, след като се посъвзе.
 
Времето беше ценно, трябваше да се действа бързо. Слепоочията му туптяха, ушите му бучаха, струваше му се, че пред очите му минава черен облак. Нуждаеше се от сечива и инструменти, но къде можеше да ги намери по това време? В себе си имаше само револвер и нож. Беше ужасно притеснен и уплашен.
 
Изведнъж на двайсетина крачки от него се показа светлина – беше един от пазачите на гробището с фенер в ръка. Мъжът разбра, че целият му план ще се провали, ако точно сега бъде заловен. Затова реши да направи този човек свой съучастник. Издебна го и когато той се приближи, се хвърли върху него, повали го на земята и допря револвера до слепоочието му. Човекът онемя от страх, но щом преодоля изненадата си, уплашено попита:
 
– Кой сте вие? Какво искате от мен?
 
– Обещай, че няма да викаш и няма да те нараня. Напротив, ако ми помогнеш, няма да съжаляваш.
 
– Кой сте вие? Как сте влезли тук?
 
– Какво те интересува? Искаш ли да ми помогнеш?
 
– Да, но ако ще е нещо незаконно…
 
– Госпожа Борсен, която вчера бе погребана, е жива... Погребали са я жива!
 
Пазачът отстъпи три крачки, като заплете краката си. Беше уплашен.
 
– Трябва да я спасим - каза непознатият. – Искаш ли да ми помогнеш?
 
– Да!
 
– Иди донеси инструментите си. Ако я спасим, ще забога­тееш.
 
Пазачът отиде бързо, последван от нападателя си, взе каквото му трябваше и се върна в параклиса. Въпреки това, с инструментите в ръка, готов да разкопае гроба, пазачът се спря.
 
– Започвай – каза нетърпеливо непознатият.
 
– Не – отговори кратко пазачът.
 
– Нещастнико, така ли държиш на думата си?
 
– Не ви познавам, господине. Знаете ли, че това е незаконно и мога да отида на доживотна каторга?
 
Младежът направи отчаяно движение и извади ножа от пазвата си.
 
– По-добре ме убийте – каза пазачът, – отколкото да ме направите съучастник в това твое своеволие.
 
Непознатият разбра, че нищо не може да постигне чрез сила или заплахи.
 
– Незаконно ли е да спасиш живота на една нещастна жена?
 
– Тук има само мъртви.
 
– Не ме ли чу, когато ти казах, че госпожа Борсен е погребана жива?
 
Пазачът поклати глава.
 
– Вие го твърдите – каза той, – но аз откъде да знам? Откъде да съм сигурен, че не сте някой злодей? Кой сте вие всъщност? Може би влюбен, който иска да докосне за последен път своята любима. Виждам, че сте порядъчен човек, господине, но ви моля да се откажете и да се махнем оттук.
 
– Ах, проклети пазачо, ти ще станеш причина за нейната смърт.
 
След това непознатият продължи спокойно:
 
– Моля те, не ме оставяй, помогни ми да отворя гроба. Заклевам се в това, което ми е най-мило и скъпо, че не съм те излъгал.
 
– С какво ще го докажете?
 
– Казвам ти, че чух гласа й от ковчега.
 
– Сторило ви се е от вятъра.
 
Непознатият чупеше ръце.
 
– Боже! Боже! – каза той и силен вопъл се откъсна от гърдите му. Изведнъж изпод земята се чу див и страшен писък.
0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката