Лого на Издателство Милениум

Греховни нощи

Категория: Съвременна женска проза

Превод от италиански: Радой Емилов
Оформление: Николай Киров

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 192
Година: 2017
ISBN: 978-954-515-411-9
  • Цена:
  • 10.00 лв.

Дайте своята оценка за тази книга:


Книга девета от поредицата "Под знака на любовта"

Тя е бунтарка по природа, а той е обрекъл себе си в името на другите. Тя е бледа северна красавица, а той е изваян от абанос южен бог. Разделят ги религия, традиции, богатство и разстояния. И тонове предразсъдъци и омраза. Но пътеките на любовта неизменно намират правилния път независимо от жертвите, годините и изпитанията. Само трябва да се вслушаш в сърцето си и да му се довериш…

Този роман сгрява душата и възражда надеждата, че любовта е способна да преодолее всичко и да надживее времето и пространството. Сюжетът е талантлива вариация на вечните мотиви за всеопрощението и страстта.

3.

Привечер, както комендантът беше предвидил, вятърът се обърна, морето се развълнува и стана почти бурно.
 
Пасажерите бяха помолени да се оттеглят по каютите си. Лейди Тейлър и Елза бързо слязоха в кабините си, докато няколко от мъжете се отправиха към пушалнята, за да обсъдят бурята на по чаша уиски или на партия покер.
 
Астрид пренебрегна препоръката на капитана и не се оттегли. Тласната от неясно безпокойство, тя тръгна през празните зали, после, загърната в непромокаема дреха, излезе срещу напора на вятъра. Едва подала глава навън обаче, вятърът я сграбчи грубо, заудря лицето ѝ, смъкна от главата ѝ качулката, размота шала и го запокити някъде във водната пустош. Клатенето на кораба я накара да загуби равновесие. Тя потърси опипом за какво да се залови, но нов порив на вятъра и ново клатушкане я събориха на палубата. Тя опита да се изправи, но се подхлъзна и отново падна. Водните пръски замрежваха очите ѝ, а блъскането на вятъра почти я остави без дъх.
 
В този миг я сграбчиха чифт силни ръце. Беше Грей. Тя въздъхна с облекчение и се остави на уверените му длани, които я подкрепяха по целия път обратно до залата. Когато корабът се накланяше и палубата ставаше като пързалка, той почти я носеше, но на нея є бе приятно. Когато най-сетне се добраха на завет и сушина, тя възвърна стабилността си и капитанът отслаби прегръдката си. Астрид се отпусна в едно кресло.

– Благодаря! – промълви тя, все още малко задъхана. Сетне вдигна лицето си, съвсем измокрено от морската вода, за да погледне другаря си.

Не беше капитан Грей. Въпреки полумрака, Астрид позна във високата фигура, застанала неподвижно пред нея, певеца на „Песента на щастливеца“. Тя не различаваше очертанията му, но едно светлинно отражение от верандата освети с пламъка си лицето му, като откриваше бледността на челото и характерната лента на сянката около очите.

И той различаваше в нея само белия овал на лицето ѝ и слабия светъл отблясък на косите. Поклони й се:

– Позволявате ли, госпожице?… Госпожица Астрид, нали?… Струва ми се, че чух майка ви да ви нарича така.

Говореше френски със сладко чуждестранно ударение. Момичето кимна с глава.

– Ах, не, не майка ми – каза. И мисълта й се понесе към далечен северен гроб, където от осемнадесет години спеше под голям мраморен кръст нейната майка, умряла, когато ѝ е давала живот.

– Коя е госпожата, с която пътувате?

– Не е майка ми – обясни Астрид, – тя е леля ми. – И след няколко мига, тъй като той мълчеше, добави: – И тази млада девойка, която е винаги с мене, ми е братовчедка… онова хубаво момиче, стройно, с червени коси…

– Не съм я видял – каза египтянинът.

При това твърдение, което деликатно я поласка, Астрид си спомни презрителната оценка на капитан Грей: „Арабите са фалшиви, предатели, измамници. Ако ги познавахте, както аз ги познавам, щяхте да се отвратите от тях…“.

Импулсивно се опита да стане, като подпря едната си ръка върху облегалото на стола.

– Останете, моля ви – каза младежът. И постави ръката си върху нейната, за да я задържи.

Астрид потръпна. Това здраво и леко докосване до пулса ѝ сякаш я задържаше с мекота и послушание. Той се наведе и я попита:

– Вие сте англичанка?

– Не.

– Каква сте по народност?

– Майка ми беше от Норвегия, баща ми от Дъблин.

– И за пръв път ли отивате в Египет?

– Да.

Тогава в неговия глас потрепери буйна нотка:

– За пръв път значи ще видите моята родина?

И веднага, с малко задъхана въздишка, сякаш имаше много неща да каже, а се страхуваше, че всеки момент тя можеше да си отиде:

– Ще посетите ли Кайро?

– Да.

– Ще останете ли много време?

– Може би.

– Тогава ще опознаете моя народ… моя така скромен и така нещастен народ! – Сетне, сякаш тази мисъл го беше отнесла там, в родината му, от устните му се изплъзна, без да иска, несъзнателно може би, сладкото „ти“ на ориенталски език:

– И така, значи ти отиваш да живееш в моята страна?

Това интимно и неочаквано обръщение предизвика у момичето странно чувство на вълнение. Тя сведе поглед към ръката, която още държеше нейната: тази тъмна и мека ръка, която чрез контраста правеше да изпъква млечната, почти лъчезарна белота на нейната ръка. Нервите й леко потръпнаха.

Той повтори, като натъртваше думите:

– Ти… ще живееш… в моята страна!

В сърцето на европейското момиче тези думи придобиха значение на предсказание.

– Може би сте прав! – възкликна радостно тя. – Може би във вашата страна… ще живея!

И тъй като той се наведе да я разгледа, като усилено и пламенно търсеше очите й, тя попита:

– Какво мислите? Защо ме гледате така?

– Мисля – отговори той, – че имате коси с цвета на луната.

Тя се усмихна:

– Аз мисля, че вие имате очи с цвета на бездна.

Замълчаха.

Плясъкът на вълните и бученето на вятъра акомпанираше – фантастичен оркестър с гръмотевични акорди – на тяхното мълчание.

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката