Лого на Издателство Милениум

Между дните

Категория: Съвременна проза

Превод от английски: Маргарита Терзиева
Оформление: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 370
Година: 2013
ISBN: 978-954-515-217-7
  • Цена:
  • 16.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 14.40 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:


Семейство Хардинг се намират на ръба на дълбока пропаст. Елсън, архитектурно величие в миналото, приключва трийсетгодишен брак с Кадънс и започва нова връзка. Синът му Ричард продължава да живее с майка си и изпитва панически ужас да влезе в света на големите. А когато сестра му Клоуи се прибира у дома заради мистериозен инцидент в колежа и започва да се укрива от полицията, тайните на всички са напът да излязат наяве.
 
Разказан с изключителна проницателност, „Между дните” предлага напрегнат психологически съспенс и букет от майсторски обрисувани герои. Това е роман за капризите на любовта и семейството, за предателството и прошката, за бягството от дома и миналото и за надеждата, която остава накрая.

Дебютният роман на Портър грабва читателя и не го пуска до последния ред... Сюжетът се движи напред-назад във времето, умело разкривайки ключови детайли и поддържайки хипнотизиращо ниво на напрежение... Едно изследване на развитието на идентичността, видяно през призмата на разпадащото се семейство. 
Library Journal
 
Вълнуващо четиво - отчасти Чехов, отчасти Хичкок. 
Houston magazine
 
Книгата е наситена с голяма емоционална и психологическа прозорливост. Всеки от семейство Хардинг представя своята история със собствен глас, създавайки многопластов и напрегнат разказ за любовта във всичките й разновидности.
Booklist

Елсън седи срещу жена си на кухненската маса, където двамата се бяха хранили близо трийсет години, и се пита какво стана с първоначалния им оптимизъм. Къде изчезна? Какво стана с онова вълнение, което усещаха през първите години заедно, когато бензинът беше трийсет и девет долара за барел и всички тичаха към Хюстън, за да бъдат в центъра на събитията, да се качат на гребена на вълната. Къде отиде всичко това? Къде се скри? Нищо ли не остана? Дали бракът им беше нещо ефимерно, с неясни очертания и форми, също като пазара по онова време? Той се опитва да си спомни кога за последно бе изпитал към Кадънс онази страст, която навремето го караше да спре асансьора между етажите, да я обладае на задната седалка на колата или в тоалетната на ресторанта; страст, заради която бе прекъсвал работни срещи, бе се връщал по-рано от работа или изобщо не бе ходил, преструвайки се на болен. Как е възможно, мисли си той, жената срещу него да е същата, с която бе правил любов с часове и на която се бе обаждал по три-четири пъти на ден, за да може да избута някак работата? Същата, заради която веднъж хвана самолета за Амстердам ей така, просто защото тя беше там и му липсваше? Какво се бе променило оттогава, коя бе причината двамата да не могат да останат повече от минута в една и съща стая, без да се скарат?

Кадънс седи срещу него и рови из тетрадките и бележниците, които донесе от стаята на дъщеря им, търси адреси, телефони, нещо, което да й подскаже къде може да е. По настояване на Елсън те уважиха желанието на Клоуи и не се обадиха в полицията, въпреки че се наложи да отговорят на някои въпроси. Миналата вечер ги потърсиха от участъка в Стратъм и искаха да говорят с Клоуи. Двамата мъже в тъмни костюми, за които Кадънс му разказа, се отбиха отново тази сутрин. Те не им казаха много – само, че Клоуи е извън града, на гости на своя приятелка, и че пред тях не е споменавала нищо за онова момче. Но научиха неща, които ги разтревожиха. Разбраха, че Раджа е избягал от юрисдикцията на полицията в Стратъм, че е нарушил мярката си за неотклонение, че никой не го е виждал от няколко дни и понеже досега не е открит, продължава да е беглец пред закона.

Елсън се опитваше да не губи самообладание, да бъде островът на спокойствието, какъвто Кадънс винаги бе искала да е. От вечерта, когато Клоуи изчезна и тя му се обади, двамата не се бяха скарали нито веднъж и тя го държеше в течение чрез имейли и телефонни разговори за всичко случващо се. Това беше най-дългият период на мир между тях през последните няколко месеца и определено най-дългият период, който прекарваха заедно, след като той се изнесе. Ако не беше толкова разтревожен за дъщеря си, може би щеше да определи това внезапно затопляне на отношенията като тънък сребърен лъч в тъмна нощ.

Кадънс взема друга тетрадка, а Елсън се навежда напред и пълни отново чашата си. И двамата пият от ранния следобед и сега, когато слънцето захожда зад палмите в далечния край на двора, той усеща, че алкохолът го побеждава.

- Знаеш ли, че е пушила трева в гимназията? – пита Кадънс след малко и го поглежда над тетрадката.

- Не трябва да четеш това – казва Елсън и се заглежда през прозореца, сетил се внезапно за компютъра на Лорна и нейната поща.

- И все пак знаеше ли? – повтаря въпроса си Кадънс.

- Не – отвръща той, – не знаех.

Тя поклаща глава.

- Тук пише доста за нас – потупва по тетрадката тя. – Особено за теб.

- Така ли? – поглежда я Елсън и интересът му изведнъж нараства. – Какво пише?

Той се навежда през масата, но Кадънс закрива тетрадката с ръка.

- Мислех, че не искаш да четем това.

- Наистина не бива да ги четем – повтаря той, после я поглежда. – Добре де, кажи ми.

Кадънс му се усмихва и плъзва дневника към него.

- Прочети си го сам.

Елсън поглежда дневника, но усеща паника в себе си, неочакван страх от онова, което може да открие, и бърза да бутне тетрадката обратно към нея.

- Не е толкова лошо – уверява го Кадънс. – Наистина. Някои неща са много мили.

- Сигурен съм, че има и такива моменти – отвръща той, – но не всички, нали?

- Не – съгласява се тя. – Не всички.

Той се заглежда отново в басейна.

- Честно да ти кажа, предпочитам да не знам.

И връща мислите си към Лорна и към скандала, който си спретнаха предишната вечер по телефона. Тя го обвини, че я следи, че нарушава личното й пространство и че повече нямало да чуе за нея. Не трябваше да споменава нищо за кореспонденцията й с Кадънс, дори не трябваше да отваря дума за това. Така само потвърди подозренията й, доказа, че не може да му се има доверие. Тя му бе казала: "Не искам да чувам повече за теб". И сега, седнал на масата и загледан в лицето на бившата си, той се замисля познава ли изобщо себе си.

- Трябва да звънне всеки момент – уверява се Кадънс след малко и поглежда часовника си. – Каза, че ще се обади в осем, а вече наближава и половина.

- Осем и половина ли?

- Да.

През деня Кадънс бе получила съобщение на телефона си, в което Клоуи й пишеше, че ще им се обади в осем. Елсън дойде веднага, щом научи, и завари Кадънс в стаята на дъщеря им, затънала до колене във вещите й. Когато й каза, че не бива да прави това, че не е добре да ровят в личните й неща, Кадънс впи очи в него за един дълъг момент, после събра дневниците й и слезе долу в кухнята.

- Ако не се обади до полунощ… – започна Елсън, но не довърши.

- Тогава какво?

- Тогава не знам. Може би трябва да се свържем с полицията.

- Сигурен ли си?

- Не знам – вдига рамене той. – Имаме ли друг избор?

Кадънс го поглежда, кима и отпива от виното.

- Не се безпокой – казва тя. – Ще се обади.

Но тя не се обажда. Не и през следващия час. Не и преди Кадънс да отвори друга бутилка с вино и Елсън да задряма на канапето в кабинета. Няма представа как е стигнал от кухнята до кабинета и за какво говореха с Кадънс, преди той да напусне кухнята. Знае само, че е потънал в някаква дрямка, полусън, изпълнен със спомени от ранните им дни, те идват в съзнанието му на вълни и носят със себе си несвързани фрагменти: вечерта, когато се срещнаха за пръв път в дома на неговия приятел, Брайън Лори, първите им дни в апартамента му в Ривър Оукс, дългите пиянски нощи и непрекъснатия поток от купони, скандала заради забежката му с онова момиче от колежа, караниците със семействата им, когато тя най-накрая реши да зареже колежа и да се омъжи за него.

„Между дните“ е книга за загуби и победи – от живота и над себе си. Тя е книга за разбиването на илюзиите в стените от реалност, с които сме се заобиколили. За това как всяко взето решение ни коства частица от самите нас. 

из ревюто на Змей в блога "Книгозавър"

 

Не мога да преразказвам този текст, Портър пише така, сякаш ти стоиш до него, в някаква пасивна, наблюдателна позиция и все пак – страшно близо до героите, толкова близо, че усещаш неловките паузи в разговора, липсващата обич и натрупаното от годините и разочарованието напрежение.

из ревюто на Милена Ташева в "Аз чета"

 

Андрю Портър и този път стъпва върху човешките слабости. С присъщата си съзерцателност, в продължение на 360 страници, американецът оголва героите си, изкарва всичко гнило от тях, всеки страх и тревога, докато накрая решаваш, че е ненормален да дълбае толкова навътре. Въобще, странна птица е Портър - тих и спокоен в своята тъга, но на мен това ми харесва.

из текста на Николета в блога reflexi

 

Всъщност това е, което едновременно намразих и заобичах в книгата. Никой не ми е обещавал да е честно, а Портър просто ми каза истината директно. И все пак, по интересен начин.

из ревюто на Арги в блога "Четецът"

2 коментара
  • игнат

    сигурна съм,четая книга много ше ми харесва. чела съм и други.

  • Пенчо

    Чудесна книга!

Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката