Лого на Издателство Милениум

Разследванията на Ханшичи. Самурайски криминални истории

Категория: Криминални книги

Превод от английски: Людмила Левкова
Оформление: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Меки корици
Формат: 15x23
Страници: 304
Година: 2016
ISBN: 978-954-515-338-9
  • Цена:
  • 18.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-40%) за 10.80 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

Невъзпетият Шерлок Холмс на епохата Едо


Окамото Кидо (1872-1939) е класически японски писател и драматург, смятан за родоначалник на криминалния жанр в Страната на изгряващото слънце. Героят му инспектор Ханшичи е далекоизточният отговор на фурора, предизвикан от Шерлок Холмс сред четящата публика.
 
Ханшичи обаче не е само детектив със забележителни дедуктивни способности. Окамото Кидо е създал колоритен образ с традиционни и модерни черти, истински символ на първокласната японска литература.
 
Четиринайсетте, наглед необясними, случая от настоящия сборник изправят интуицията на следователя срещу свръхестественото и потайностите на човешката природа на фона на мистичната и пълна с легенди за бойни подвизи столица Едо от средата на XIX век.
ПРЕДГОВОР
 
Ханшичи торимоночо e класически пример за японска криминална литература, в която по уникален начин се съчетават увлекателният детективски сюжет и задълбоченият поглед към живота във феодална Япония. Макар и продукт на ранния период в японския модернизъм, белязан от експериментите в психологическия реализъм на писатели като Акутагава(1), Танидзаки(2) и Кавабата(3), Ханшичи няма амбицията да предизвика литературните условности. Вместо това произведението цели да забавлява и да вълнува читателите с умело изградена история, естествен диалог и неочаквани обрати, като им предоставя възможност да избягат в един колкото странен, толкова и познат свят. Странен с това, че японските обичаи от средата на XIX век изглеждат старомодни и чудати за читателите от XX век. Познат – защото Ханшичи не имитира западната литература в жанра, подобно на повечето криминални романи от онова време, а се гордее с типично японските си герои и обстановка. С една дума, това е произведение, което се радва на широк читателски интерес заради преплитането на модерното и традицията.
 
През ноември 1867 година Токугава Йошинобу – последният шогун, с неохота отстъпва върховната власт на младия император Муцухито (по-късно известен като Мейджи), с което слага край на близо тристагодишното господство на династията Токугава над Япония. През април следващата година войските, подкрепящи императора, навлизат в столицата Едо и разгромяват последните поддръжници на стария режим. Тази относително безкръвна, ако не напълно мирна смяна на властта, известна като Реставрацията (ишин), измества автократичния шогунат и установява конституционна монархия, която през следващите трийсет години провежда редица демократични реформи. С цел завършването на този преход, през юли 1868 година новото правителство предприема символичната стъпка да преименува Едо на Токио – „източната столица”, а два месеца по-късно сменя името на периода – от Кейо на Мейджи, което означава „просветено управление”. Накрая, през пролетта на 1869 година, императорът напуска своя дворец в Киото – седалище на императорската власт в продължение на повече от хиляда години – и се премества в Токио, за да се установи в двореца на детронирания шогун.
 
Докато се разгръщат гореспоменатите събития, един самурай на име Окамото Кейносуке бяга от Едо в близкия град Йокохама и за известно време намира убежище в чуждестранното представителство там. Кейносуке е най-големият син на нисш самурай от северната част на Япония и подобно на много други самураи извън политическия и географски център на страната членува в тайна фракция от поддръжници на Токугава. Заклеймен е като верноподаник на шогуна и имуществото му бива иззето от Реставрацията. Накрая обаче му провървява и успява да си намери работа в британската легация в Токио, където остава като верен служител чак до смъртта си през 1902 година.
 
Кейносуке има син на име Кейджи, който според японския лунен календар е роден на петнайсетия ден от десетия месец на 1872 година. Седем седмици по-късно Япония официално приема Западния слънчев календар, който прескача един месец и започва от първи януари 1873 година. Според традицията при раждането си детето се смята на една година и към възрастта му се прибавя по още една на всяка Нова година, така че в деня на приемането на новия календар новороденият Кейджи се оказва на две години. Много по-късно, вече като писател с псевдоним Окамото Кидо, Кейджи е обсебен от времето на своето раждане. Използва промяната на календара в творбите си като символ на цялото поколение японци, което не е успяло да се приспособи към настъпилите промени. В разказите литературният му герой Ханшичи е роден на същата дата като Кидо – 15 октомври. В средата на 90-те години на XIX век (времето, в което тече повествованието) инспекторът все още мисли за сезоните и времето съобразно стария лунен календар, според който Нова година се пада в края на зимата, подобно на китайската Нова година днес. Неспособен напълно да го приеме, той се чувства в дисхармония с новия свят, защото феодалният ред се е оказал удивително траен.
 
Като юноша, заради ходатайство на баща си, Кидо изучава английски лично от членове на британската легация и така постига отлично владеене на езика. В онези години семейството му е достатъчно заможно и затова не се опълчва срещу желанието на сина да прави кариера като драматург в театър Кабуки(4). Ала когато тежък банкрут срива финансовото състояние на фамилията, шестнайсетгодишният младеж е принуден да се откаже от университетското си образование и започва работа като журналист във вестник. Практиката му дава възможност да стане пряк очевидец на промените, да се запознае с много хора и да натрупа запас от интересни истории. В почивките между редактиране на статии и писане на театрални рецензии Кидо твори исторически романи и пиеси, но така и не ги публикува или поставя на сцена. Чак през 1909 година пиесата му Шудзенджи моногатари („Сага за Шудзенджи”) – историческа драма от XIII век за любовта между сваления от власт шогун Минамото Йорийе и дъщерята на майстор на маски – е поставена на сцената на театър „Мейджидза“, с великия Ичикава Саданджи в главната роля. Насърчен от този успех, Кидо започва да пише активно и към края на двайсетте години на XX век вече се радва на международна известност, а пиесите му са преведени на редица европейски езици.
 
Въпреки временния успех Кидо остава в литературната история най-вече като автор на разкази в популярния криминален жанр, а не с драматургичното си творчество. През 1926 година той прави опит да ги слее, като преработва три от историите за Ханшичи (преведени тук като „Смъртта на Кампей”, „Проклятието на танцьорката” и „Стаята над къпалнята”) за театрална сцена, с участието на прочутия Оное Кикугоро VI (1885-1949) в главната роля. Склонява, за да откликне на очакванията на публиката и вероятно от финансови съображения, а не толкова от искрено желание да види своя детектив извън печатните страници.
 
Поредицата за Ханшичи е писана в периода 1917-1937 година. През 1916 година Кидо започва ежемесечно да публикува първите си разкази с този герой в популярното списание Бунгей курабу („Литературен клуб“). Първите седем творби са приети възторжено от читателите и скоро след това са издадени в самостоятелен сборник. До април 1918 година Кидо вече е написал тринайсет истории, единайсет от които са включени в настоящата книга. До февруари 1939-а – два месеца преди смъртта на автора – са създадени общо шейсет и пет разказа с главен герой инспектор Ханшичи.
 
Събитията в „Ханшичи”се развиват в два града – Едо и Токио, като включват едно и също географско местоположение в различни исторически моменти. Скритият контраст между минало и настояще, съпроводен от осезаемо чувство за носталгия по онова, което е било загубено в хода на промените, е една от определящите характеристики на поредицата.
 
През 1917 година, когато „Ханшичи” набира популярност, малцина от читателите на Кидо имат знания от първа ръка за Едо от средата на XIX век. С напредването на поредицата и изчезването на все по-голяма част от стария град (най-вече след разрушителното земетресение през 1923 година) в значителна степен намалява броят на читателите, които все още помнят какво е представлявал Токио преди войните на Япония с Китай и с Русия, съответно през 1894 и 1904 година. А когато поредицата приключва през 1937-а – време, в което нацията се намира на ръба на световна война, по-голямата част от почитателите на „Ханшичи“вече са родени много след смъртта на литературния герой.
 
Също като модерния град, който го заменя, Едо се разделял на две половини – „високият град” (яманоте) в западното подножие на хълмовете и „ниският град” (шитамачи) в равнинната местност близо до залива и около устието на река Сумида, която навлизала в него откъм север.
 
Високият град включвал двореца на шогуна, разположен на обширен терен и заобиколен от вътрешен (учибори) и външен (сотобори) ров. Между тези два рова се намирали именията на хатамото – най-високопоставените васали на шогуна, – образуващи кварталите Джимбочо и Банчо (където днес е разположен храмът Ясукини), съответно на север и северозапад, и Касумигасеки, Нагатачо и Коджимачи - на юг и югозапад. Северната част на външния ров представлявала изкуствен канал, известен като „река Едо”, над мястото, където се вливал в рова близо до Банчо откъм север, и като „река Канда” оттам нататък, докато изсипел водите си в река Сумида точно над моста Рьогоку. Отвъд външния ров били разположени още самурайски имоти (които започвали от север в посока, обратна на часовниковата стрелка) в районите Хонго, Коишикава, Ушигоме, Ичигая, Йоцуя, Акасака и Шиба. Други държавни постройки и складове се намирали покрай брега, а самурайските резиденции заемали главната площ покрай бреговете на река Сумида.
 
Ниският град представлявал само една тясна ивица земя (голяма част от която била отнета от залива) между брега и външния ров на двореца, насечена от мрежа канали, които криволичели спираловидно нататък към залива. В посока от юг на север се намирали пренаселените квартали на простолюдието Кьобаши, Нихонбаши, Канда и Шитая.
 
С течение на времето ниският град бавно се разраствал по протежение на оста си към Шиба на юг и към Асакуса на север, тъй като откритата площ била вече запълнена и по-висшите класи напуснали своите имения в района, за да се установят в предпочитаните по-модерни и по-малко застрашени от наводнения и пожари западни предградия. Градът продължавал и на изток, отвъд река Сумида, навлизайки в просторните блатисти местности Хонджо и Фукагава. Сърцето на стария град бил Нихонбаши, „Мостът на Япония”, стъпващ от двете страни на най-оживените канали, средище на местната търговия. Но кварталите за забавления се намирали в северна посока, най-вече около трите големи площада, известни като хирокоджи, или „широките алеи”. Те били разположени в Рьогоку – в западните подстъпи към едноименния мост, в Асакуса, вън от Каминаримон (Портата на гръмотевицата на храма Сенсоджи), както и в Шитая, южно от изкуственото езеро Шинобадзу. От тях само последното и до днес функционира като хирокоджи. Северно от Асакуса се намирал узаконеният квартал на удоволствията Йошивара – остров на покварата насред зелените оризища на Ирия.
 
Старият нисък град се делял на множество чо, което на японски обикновено се превежда като „квартал”, макар че в повечето случаи представлявал една-единствена главна улица, очертана от двете страни с ред едноетажни къщи (нагая). Достъпът до тях можел да се контролира през нощта посредством охранявана порта на входа. Често се казвало, че ниският град се състои от осемстотин и осем чо. Всъщност е установено, че до 1843 година там на практика имало повече от хиляда и седемстотин чо. По отношение на населението е изчислено, че по онова време в Едо живеели почти шестстотин хиляди обикновени граждани, заемащи само 20% от наличната площ. Броят на самураите и духовенството бил приблизително същият, или даже малко по-голям, но въпреки това те контролирали останалите 80% от града.
 
Ханшичи – литературният герой на Кидо – е едоко, коренен жител на Едо, роден през 1823 година, на хвърлей място от моста Нихонбаши, от който всъщност тръгвало измерването на всички разстояния из цяла Япония. Според текстовете баща му работи като търговец на памук – един от основните поминъци в тогавашната столица. Младият Ханшичи обича забавленията и пренебрегва бащиното поприще, но, за щастие, попада под строгото наставничество на Кичигоро – следовател, който го избира за свой зет и приемник в прилагането на закона. По онова време подобна кариера предлагала известни възможности за издигане в обществената йерархия и обещавала голямо богатство. След преждевременната смърт на Кичигоро Ханшичи става глава на неговата резиденция в Микавачо, Канда – улица, която граничи с кварталите на простолюдието и на самураите в северната част на града, недалеч от подножието на хълма Кудан. Това предоставя на Ханшичи добра позиция, от която да броди из града. Най-често разследванията му се провеждат в Шитая – район на север от река Канда и на юг от езерото Шинобадзу в Уено, до храма Мьоджин, където живее сестра му. Други често споменавани райони са Нихонбаши и Кьобаши на юг (в самото сърце на днешна „Гинза”), както и Хаччобори, на изток от Кьобаши, където се намира домът на неговия началник – главен следовател Макихара.
 
В края на дългата си и славна кариера Ханшичи се оттегля в Асакуса в югозападните предградия отвъд двореца Едо, за да прекара старостта си като кротък вдовец, чийто син отдавна е пораснал и върти търговия с вносни стоки в Йокохама. Именно в Асакуса детективът, който живее единствено със стария си иконом, за пръв път среща младия разказвач.
 
Така се ражда първата творба от поредицата – „Призракът на Офуми”, която въвежда читателя в атмосферата на 1864 година и го запознава с Ханшичи. Тогава детективът е на четирийсет и една години, в разцвета на кариерата си. Следващите разкази установяват добре разпознаваем модел – всяка част се състои от кратко въведение, в което младежът посещава по специален случай стария Ханшичи в дома му в Акасака. След това домакинът подхваща поредната история за някой от своите отминали подвизи. Накрая старият Ханшичи обобщава събитията и прави изводи как са се променили времената.
 
В хода на заплетените сюжети авторът не пропуска възможността да образова читателите си, докато ги забавлява. Умело насища разказите си с информация за феодалните институции, обичаи, празници, география и исторически събития. Пространните му познания за обстановката и разположението на Едо не са въображаеми – те са придобити от подробни карти (кириезу) като онази, над която Ханшичи размишлява в началото на „Призрачното езеро с пояса”.
 
В „Планинското увеселение” например действието се развива в град Одавара, разположен на оживения междуградски път Токайдо, и описва еклектичен парад от живописни образи и характери – самураи, будистки свещеници, богати търговци, куртизанки, акробати, търговски пътници, учители по музика, инструктори по танци, сервитьорки в чайни, слепи масажисти, майстори на мечове, търговци на риба, комарджии и дребни нарушители, да не говорим за вездесъщите невзрачни чиновници, слуги и чираци. Ала авторът не се ограничава до простото наблюдение на човешката природа, а допълва картината с интелигентни препратки към популярната литература и театър Кабуки. Към всичко това се прибавя и щипка иронично чувство за хумор, с което прозата на Окамото Кидо добива завършения си вид.
 
Едо в света на Ханшичи е населен не само с жени и мъже от плът и кръв, но и с призраци, духове и чудовища, чието съществуване, макар и недоказано, често бива загатвано. Те приемат формата на човешки привидения и въплъщения, променящи вида си животни и всевъзможни други пакостници. Подобно на гоблините тенгу иводните каппа, които се спотайват в реки и тресавища, тези създания бродят из граничните пространства, където относителната безопасност, предоставена от града и присъствието на други човешки същества, отстъпва пред неизмеримия и заплашителен свят на природата.
 
Както предполага началното изречение от първото приключение, периодът Едо е време, в което свръхестественото упражнява силно въздействие върху фантазията на японците. То се използва за обяснение на всякакви странни и тревожни събития и се приема радушно от повечето самураи, както и от по-слабо образованите граждани. Дори Ханшичи, този мъдър и вещ познавач на човешката природа, никога не изключва свръхестественото като вероятно обяснение за някой заплетен случай. Докато разказва детективските си спомени, той стриктно се съобразява с познанията на младия си събеседник, а също и със становищата на модерната наука и емпиризъм, като скромно заявява, че подобни теми надхвърлят неговите познания. С този подход авторът сякаш внушава, че мистерията на непознатото и непознаваемото, която преобладава в епохата Едо, е най-голямата жертва на настъпилата в Япония модернизация.
 
В едно интервю Окамото Кидо признава, че идеята за Ханшичисе заражда още в младежките му години. Като начинаещ журналист той се среща с доста по-възрастен мъж, който му разказва сладкодумни истории за приключенията на един „приятел”, следовател от времето преди Реставрацията Мейджи.
 
Колкото до името Ханшичи, смята се, че Окамото Кидо дълго и старателно е избирал прозвище за своя герой – хем да има „романтично звучене”, хем да е удобно за записване и произнасяне, в случай че поредицата се радва на дълъг живот. И наистина, човек трудно може да си представи японско име, което да е по-лесно за изписване от Ханшичи – състои се само от два писмени знака (първият означава „половина”, а вторият – „седем”), които изискват едва седем бръсвания на четчицата. Освен това у мнозина читатели името на героя буди асоциация с прочутата навремето любовна история на Акенея Ханшичи, син на богат търговец на саке, и гейшата Миноя Санкацу. Те били двама злочести влюбени, чието съвместно ритуално самоубийство (шинджу) в реалния живот, извършено в гробището на един храм през 1695 година, потресло цяла Осака. Трагичната им съдба веднага била претворена в джорури – куклена пиеса, наречена Акане но ируаге („Възродената любов на Акане”). През XVIII век последвали множество интерпретации, пригодени за театър. Най-прочутата от тях – Хаде сугата онна майгину („Танцувалната роба на пленителната красавица”), станала важна част от репертоара на театър Кабукипрез XIX век. Твърди се, че навремето оригиналната джорури версия била всички рекорди по посещаемост, като се радвала на невиждана дотогава поредица от представления, продължили близо половин година, и твърдо наложили романтичната любовна история, завършваща със самоубийство, като главен драматичен жанр.
 
Друга известна литературна асоциация, провокирана от името на Ханшичи, е по-пряко свързана с криминалната проза и се появява във връзка с нареденото от шогуна преследване на учен със западно образование (рангакуша) на име Такана Чоей. През 1838 година той публикува книга с критики към действията на правителството. Година по-късно е арестуван и хвърлен в затвора по обвинение за подбуждане на размирици, ала през 1845 година успява да избяга по време на един от честите пожари в Едо. През следващите пет години умело се укрива от властите. Заловен е от частен детектив на име Маруя Ханшичи в Аояма. Такана обаче отнема собствения си живот, за да не бъде отново хвърлен в затвора. Постъпката на Такана става пословична като достойно изразяване на несъгласие с режима на Токугава. Сюжетът е увековечен в пиесата на Каватаке Макуами Юме моногатари Росей но сугатае („Изображение на съня на Лушен“) от 1886 година, която е многократно поставяна в театър „Мейджидза”. Показателно е, че според един от тогавашните рецензенти на пиесата истинският Маруя Ханшичи тогава кротко изживявал старините си в Акасака – същия район на Токио, който впоследствие Кидо избира за дом на „стария Ханшичи”.
 
Едва ли има съмнение, че Кидо е използвал гореизброените препратки, за да оформи характера на своя следовател. Ханшичи представлява въплъщение на разнообразните качества, обрисуващи гражданина на Едо – от една страна, романтичен и търсещ удоволствия, а от друга – обвързан с честта и подчинението пред властта. Тези инстинкти, известни като нинджо (емоция) и гири (дълг), които се намират в постоянно съперничество, по един или друг начин пропиват сюжетите на почти всички пиесиза театър Кабуки. Докато влюбеният образ на Аканея Ханшичи от създадената през XVII век „Възродената любов на Аканея” първоначално изглежда несъвместим със строгия следовател Ханшичи, романтичните връзки, трагичната любов и сблъсъкът между изискванията на гири и нинджо са често използвани теми в приключенията на детектива. Това е видно от самоубийството от любов, описано в „Призрачното езеро с пояса“. Би могло да се каже, че дори сдържаният и скромен Ханшичи се отличава с известна склонност към поквара, тъй като в „Каменният фенер” сам признава, че е имал бурна и разпътна младост.
 
В образа на героя се наблюдават и елементи от влиянието на западната криминална литература, която в края на ХIХ век е добре позната на японските читатели чрез преводи и адаптации на романи най-вече от френски и холандски. В съчетание с нарасналия брой градски злини, причинени от бързата индустриализация и увеличаване на населението, търсенето на сензационни разкази за престъпления значително нараства. Също както в Европа и Америка, те стават важна част от японските вестници. Изключително популярни през този период са публикуваните на части истории за „жени отровителки” (докуфу), от които най-известната е Такахаши Оден яша моногатари („История за жената-дявол Такахаши Оден”), написана от Канагаки Робун през 1879 година.
 
При все това криминалната проза продължава да се възприема като изключително модерна и произлязла на Запад. Като първия създаден на местна почва пример за японска историческа детективска литература, Ханшичи завинаги променя това схващане и поставя началото на един напълно нов жанр. В свое есе, озаглавено Ханшичи торимоночо но омойде („Възпоменания за Ханшичи торимоночо“) ипубликувано в „Литературен клубпрез 1927 година, Кидо определя като най-близък предшественик на поредицата си съдебните драми, предадени устно от разказвачи, известни с наименованието Оока сейдан („Разказите на съдия Оока“). Те са вдъхновени от подвизите на Оока Тадасуке (1677-1751) – подобна на Соломон личност от реалния живот, главен магистрат на шогуна. В такива разкази, както и в историите за докуфу, извършителят на престъплението е известен от самото начало и залавянето му, както и наказанието му, никога не стоят под въпрос. Кидо признава, че това не са истински „криминални разкази” (тантей моногатари) в съвременния смисъл, и добавя, че той самият предпочита да се съсредоточи по-скоро върху разкриването на престъпниците, отколкото върху съдебните процедури по доказването на вината и осъждането им. Този подход му позволява да подчертае техните индивидуалности, а не функционирането на държавния апарат. Като резултат светът на Ханшичи е оцветен в нюанси на сивото, а не е представен в отчетливите черно-бели щрихи на типичните за епохата на Едо нравоучителни истории, които следват почитания във времето традиционен модел на „насърчаване на добродетелите и наказване на пороците” (кандзен чоаку). Поредицата не е просто за залавяне на престъпници и за възстановяване на справедливостта, а за разрешаване на конфликти и уреждане на сложна мрежа от социални отношения, дори ако това означава виновникът да остане на свобода или по-скоро да извърши самоубийство, вместо да бъде наказан от закона.
 
Типичният за театъра Кабуки оккапуки, или „ченге”, е герой, който разчита на грубата сила, а не на досетливост, наблюдателност или дедуктивни способности. Окамото Кидо е първият, който дарява тази традиционно недодялана фигура от театралната сцена с по-изтънчена, триизмерна самоличност. Но в същото време писателят не крие факта, че героят му е силно повлиян от ненадминатия детектив Шерлок Холмс. Кидо обяснява, че макар и да е привлечен от идеята да създаде поредица по подобие на тази на Артър Конан Дойл, решава да ситуира своите сюжети в историческото минало, за да избегне капана на изкушението да имитира и подражава, а също и за да е в по-пълно съответствие с литературните вкусове в Япония.
 
И все пак Кидо не успява докрай да се отърси от сянката на знаменития Шерлок Холмс. В разказа „Призракът на Офуми” разказвачът завършва историята с думите: „Давам си сметка, че този случай е бил просто детска игра за Ханшичи. Има още много негови приключения, които биха удивили хората, защото Ханшичи е невъзпетият Шерлок Холмс на епохата Едо”.
 
Разказите на Кидо обаче са толкова различни със своите специфични особености, че трябва да му се признае едно – той създава нещо абсолютно уникално и може би дори превъзхождащо произведенията на Артър Конан Дойл. Докато много от приключенията на лондонския детектив клонят към случаи – както самият Холмс често заявява – на outré(5) разнообразие, включващо международна интрига, зловещи престъпни синдикати и сатанински кроежи, тези на Ханшичи разглеждат относително банални събития, описващи човешки пороци и слабости по един много по-реалистичен и достоверен начин. Перипетиите на Холмс – които в по-голямата си част се развиват едновременно с повествованието на Уотсън или в близкото минало – подчертават особеностите на живота в Лондон от fin de siècle(6) и вплитат в сюжета най-новите изобретения като междуградския експрес, велосипедите и презокеанския телеграф. За разлика от тях, разказите на Кидо се връщат назад във времето и го описват от една сложна историческа перспектива, включваща рамка в рамката – едната е епохата на Кидо и неговите читатели – от края на второто десетилетие до 30-те години на ХХ век, а втората е епохата на самото повествование, или началото на 90-те години на ХIХ век.
 
Може би най-трайната характеристика както на Ханшичи, така и на Холмс, е предаността, която и двете поредици вдъхват у своите читатели. Освен че не са преставали да бъдат преиздавани, откакто са публикувани за първи път, и двете са многократно адаптирани за кино и телевизия. Шерлок Холмс задава златния стандарт в криминалния жанр, по който биват преценявани всички по-късно създадени детективи. Той е много повече от обикновен литературен герой. Въплъщение на научната мисъл и разум, символ на всичко достойно в Британската империя, Холмс се явява отговор на злото, което се спотайва в тъмните й кътчета – същински национален герой. Когато Артър Конан Дойл, отегчен от своето творение и разочарован от относителната липса на внимание към другите му литературни усилия, на два пъти се опитва да се отърве от Холмс (първия път през 1893 година, когато го запраща в бурните води на водопада Райхенбах), двайсет хиляди гневни читатели незабавно преустановяват абонамента си за лондонското списание „Странд”, което публикува поредицата, а жени и мъже излизат на улицата с черни воали и черни ленти на ръката. Осем години по-късно Дойл се поддава на натиска и съживява детектива.
 
Често се цитира една фраза на Окамото Кидо, с която нарича Ханшичи „невъзпетия Шерлок Холмс на епохата Едо”. Сравнението е основателно, защото както и при Шерлок Холмс, читателите вярват, че до неотдавна героят действително е живял сред тях. В голяма степен това се дължи на похвата за поставянето му в съвсем реалистична среда и до неизменен „очевидец” или художествен сътрудник, който да записва великите им подвизи.
 
Заглавието на създадената от Кидо поредица – Ханшичи торимоночо – също допринася към усещането за достоверност. Торимоночо е термин от епохата на Едо, който по времето на Кидо вече е бил слабо известен. Представлява комбинация от думите торимоно, която означава „арест” или „онзи, който извършва престъпление”, и чо – „бележник” или „дневник”. Самият автор обяснява термина в началото на разказа „Каменният фенер” по следния начин:
 
„– Питаш какво е торимоночо? – поде Ханшичи. – След като изслушваше доклада на някой от нас, детективите, главният следовател или помощник-магистратът, отговарящ за случая, предаваше сведенията на Градската съдийска управа, където секретарите ги записваха с най-големи подробности в специален регистър. Ето какво наричахме торимоночо – книга с описание на отделните криминални случаи.“
 
При все това произходът на тази необичайна дума и нейната точна дефиниция предизвикват известни дебати сред запалените привърженици на Ханшичи. Митамура Енгио – известен учен, изследващ епохата Едо – изтъква, че торимоночо всъщност не е представлявал подробен полицейски отчет, подобен на онези, които читателите на съвременната криминална литература познават, а по-скоро дневник на задачите, указващ къде и кога служители на полицията са били пращани да арестуват заподозрени. Може би самият Кидо е бил наясно с това несъответствие, но си е позволил известна поетична волност, за да създаде свое собствено определение.
 
Строго погледнато, приключенията на Ханшичи изобщо не са истинско торимоночо, дори и по личната преценка на самия Кидо. Те по-скоро представляват устни разкази за случаите на детектива, предадени дълго след действителните събития от „стария Ханшичи” на неговия млад събеседник, който ги записва на хартия. През 1920-а, три години след дебюта на Ханшичи, Кидо се опитва да поправи погрешното название, като преименува поредицата си на Ханшичи кикигакичо („Бележниците на Ханшичи“) – думата кикигаки е употребена със значение „диктовка” – и през 1921 година публикува сборник от първите шест разказа под същото заглавие. Ала се оказва, че вече е твърде късно – етикетът торимоночо трайно се е наложил и от тогава поредицата е известна с това заглавие. Въпреки несигурния си произход и неясното си определение терминът торимоночо е заимстван от по-късните автори на историческа криминална литература, които се стремят да подражават на успеха на Кидо.
 
Иън Макдоналд 
Преводач на английското издание на
„Разследванията на Ханшичи“
В историите си Ханшичи още живее в един Едо, какъвто само възрастните помнят. Може би основно в това се крие очарованието на книгата. Един град, който кипи от живот, в който хората посещават храмовете на това или онова божество редовно. Един град, в който уредените бракове са нещо напълно естествено, в който разни диви животни бродят по улиците почти необезпокоявани, в който градската баня е направо рай. Град, в който всеки сезон, всеки месец е специален. И който е малко щур, що се отнася до "приключенията" на Ханшичи.

из ревюто в блога "Книгоядец"

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката