Избраните творби на Т. В. Спивет

„Избраните творби на Т. В. Спивет” е онагледена с рисунки, карти и шаржове, излезли изпод ръката на самия автор.

Разгледайте официалния сайт на книгата: www.tsspivet.com

Завладяващ дебютен роман за опита на гениален млад учен да скицира света в обем и цвят, звук и движение, вкус и мирис, минало и бъдеще.

Скъпо семейство Спивет,

Заминавам да свърша една работа. Не се тревожете. Ще съм добре. Ще ви пиша. Всичко ще бъде наред и е наред. Благодаря ви, че се грижихте за мен, вие сте най-доброто семейство.

Обичам ви

Т.В.

Дванайсетгодишният Т. В. Спивет неочаквано научава, че е удостоен с наградата "Беърд" на института "Смитсониън" за изключително прецизните си ентомоложки илюстрации, но никой от престижния музей не подозира възрастта на стипендианта.

Момчето за първи път напуска родното ранчо в Средния Запад, за да иде във Вашингтон – тайно, само, нощем и с влак, въоръжено единствено с компас, секстант, теодолит, лупа, стара семейна снимка и няколко моркова.

Прекосяването на континента го извежда от монотонния живот във фермата, където основното му разнообразие е да скицира видяното и да картографира всяка гънка на околността. Пътуването му обаче се оказва едновременно приближаване към корените, придвижвине към непознатото, откриване на любовта и завръщане към себе си.

В ерата на сателити, риалити, поп-ъп реклами и свръхскорости, когато Гугъл е новият информационен Бог, „Избраните творби на Т. В. Спивет” са спасителен остров срещу урагана на модерността. Рийф Ларсън преобръща представата ви за книгата – такава, каквато я познавате, изпразва мозъка ви, стопля сърцето ви и ви запраща в уюта на полудетинското възприятие на света.

„Тази книга постига невъзможното – синтез между Марк Твен, Томас Пинчър и „Мис Слънчице”. Добрите книги забавляват, великите са като откровение за читателя, който ги е разлистил, а тази е истинско съкровище.”

Стивън Кинг

През 2013 година френският режисьор Жан Жьоне направи филм по "Избраните творби на Т. В. Спивет". Главните роли са поверени на Хелена Бонъм Картър („Клетниците”, „Хари Потър”), Джуди Дейвис („На Рим с любов”) и на невръстния Кайли Катлет.

Седма глава

Вдигнах глава от бележника. Влакът беше спрял. Първите слънчеви лъчи се показваха над далечните хълмове на пустинята. Бях прекарал във влака цяло денонощие.

Станах от кушетката и направих няколко упражнения. Открих едно морковче, избягало на дъното на куфара и го изядох без никакви угризения на съвестта. Прочистих си гърлото с гаргара. Въпреки всичко обаче не успях да прогоня тъжното униние, загнездило си в мен от началото на пътуването ми, нещо като неизчезваща пустота, подобна на усещането, което имах, когато ядях захарен памук: в началото се поддавах на излъчващата се от него носталгия, сред лъскавите розови нишки като че ли се криеха толкова много обещания, но когато стигнех до самото близване или отхапване, или каквото там прави човек със захарния памук, нямаше нищо – в крайна сметка, просто предъвкваш захарна перука.

Спотаилата се в мен депресия вероятно се дължеше на това, че (1) пътувах с товарен влак вече двайсет и четири часа и (2) освен чийзбургера, не бях хапвал почти нищо друго.

Или пък състоянието ми беше повлияно от факта, че караваната гледаше на запад, в обратната посока на влака, и затова, въпреки че очевидно бяхме изминали голямо разстояние, нямаше как да избягам от усещането, че се движех наобратно.

Човек не бива да пътува назад дълго време. В нашата култура езикът на прогреса почива на идеята за продължаването напред: „Право напред!”, „Давай напред!”, „Напред и нагоре!”. „Назад” носеше негативни конотации: „напразно даде назад”, „тръгна му назад” и „Джони Джонсън е назадничав колкото си иска”.

Тялото ми беше свикнало с движението в обратно посока до такава степен, че когато спирахме, всичко плуваше пред очите ми. За първи път го бях установил, докато се криех в тоалетната на каубойското кондо при престоя на една от многото гари. Все повече нарастваше убеждението ми, че от железниците чудесно знаеха къде се намирам и е единствено въпрос на време да изпратят някой от биячите си да ми види сметката. Докато седях на тоалетната чиния в тясното помещение, изведнъж ме връхлетя усещането, че всеки миг ще ударя чело в стената пред мен. Направо ми се зави свят, като видях как отражението ми в огледалото над мивката се приближи към мен, макар че аз си седях напълно неподвижно, сякаш то беше успяло да се отскубне на свобода от обичайните закони на оптиката. Под непрестанното влияние на пътуването с гръб към посоката на движение, увереността ми постепенно се изпаряваше.

И къде намерих убежище от това хълцукащо на пресекулки движение?

Знаех, че е имало смисъл да взема със себе си записките си за изследванията на сър Исак Нютон. Порових из куфара и грабнах тетрадката така, както в тежък миг човек грабва старото си плюшено мече от детството.

Първото ми запознанство с Philosophiae Naturalis Principia Mathematica на Нютон беше по времето, когато картографирах прелетния маршрут на канадските гъски над нашето ранчо, тъй като тогава исках да вникна по-дълбоко в принципа за запазване на енергията при полет. Впоследствие се върнах към изследванията на Нютон с по-философска (и вероятно – неподходяща) нагласа, когато формулирах закона за запазване в миграционното поведение, който гласеше: това, което заминава на юг, накрая ще се върне на север, и обратното. Мислех да доразвия наблюденията си в доклад „Теории за запазване в миграционното поведение на канадските гъски”, но нямаше как да го напъхам (дори и като страничен материал или приложение) в темите, които ни възлагаха по природознание (от типа на: „Солеността на кока-колата”).

Отворих тетрадката. На първата страница си бях записал първите три закона на Нютон:

Първи закон: Тяло в покой или движещо се с праволинейно равномерно движение, ще остане в покой или ще продължи да се движи с равномерно праволинейно движение, освен ако не бъде подложено на въздействие от друга сила.

Втори закон: Промяната в скоростта на дадено тяло е равна на силата, въздействаща на тялото, и е в същата посока.

Трети закон: Всяка сила има равна по абсолютна стойност и противоположна по посока сила на противодействие.

О! Ето тези закони можеха да ми помогнат да разбера инерцията на моите движения. Според Нютон, влакът въздействаше върху караваната със същата сила, с която караваната въздействаше на него, но заради многократно по-голямата маса на влака (и от там много по-голямата кинетична енергия) и най-вече заради невероятните способности на триене, караваната любезно се поддаваше на настойчивата подкана на влака да поеме на път. Аз пък на свой ред въздействах на караваната със същата сила, с която тя на мен, но в същото време се поддавах на указаната от нея посока заради слабото си тяло, гравитацията и сцеплението на кецовете ми.

Законите на Нютон важаха и при взаимодействащи си сили: при всеки сблъсък или движение, трябваше да има и равно по сила и противоположно по посока противодействие.

Дали тази философия на запазване можеше да се разпростре и върху движенията на хората? Върху приливите и отливите на поколенията през времето и пространството?

Пътуването е дълго – на запад, на изток и отново обратно към дома, но този път по различен начин, някак осъзнат. Пътуването на Врабеца е изпълнено с ентусиазъм, въпроси и неясни отговори, едно неочаквано откритие и един непредвиден инцидент, които променят много.

из ревюто на Павлина Радослвова в "Аз чета"

Книгата е оформена прекрасно, моите искрени поздравления за издателство “Милениум”. Действието тече през погледа на малкия учен, но с непрестанни препратки към полетата, където са представени неговите скици, размисли, наблюдения… всичко, което превръща книгата в едно наистина интересно изживяване, съвсем различно от обичайното прелистване на страниците.

из ревюто на Христо Блажев в блога "Книголандия"

Никога не бях чел нещо подобно. Дори не намирам пример, с който да сравня тази книга. Гениална творба и същевременно разкошно книжно тяло, което преобръща представите за книгата като такава.

из ревюто на Жоро в блога "Библиотеката"

Текумсе опознава себе си покрай семейството си и разбира, че му е било писано да е такъв какъвто е – вечно изследващ, неспирно любопитен и замесен от научно тесто. Заедно с историята на това семейство, авторът разказва набързо и историята на САЩ от последния век и половина – ей така, измежду тракането на релсите и преминаването от щат в щат.

из ревюто на Змей в блога "Книгозавър"

Рядко се среща толкова гениална книга, която да те халоса по главата и да преобърне представите ти за света. Истината е, че докато четеш „Избраните творби на Т. В. Спивет“, няма как да не се замислиш колко многопластов е светът в действителност и с каква посредственост крачим през него, без да си даваме сметка за онези малки детайли, които го превръщат в най-очарователното място за живеене тук и сега.

из ревюто на Вал Стоева в "Детски книги

Книгата е дебютна за Рийф Ларсън, който според Vanity Fair е получил почти един милион долара от издателството за правата, поради огромната конкуренция. И има защо. Книга с подобен размах ще се продава с десетилетия. Кой не би купил на детето си нещо толкова шарено, което да подбуди хлапето да играе повече навън. И това наистина е едно завръщане към класиките на Марк Твен и неговите мръсни, потънали в кал герои, които пътуват по реката, но тук копнежът за приключения сякаш не е чак толкова достоверен.

из ревюто в блога "Изумен"

Това е книга, в която децата ще бъдат увлечени от едно, а възрастните възхитени от друго. Това е книга с дълбочина и днешните деца ще могат да се завърнат към нея и да я преоткрият след години, забелязвайки нови нюанси на историята, разбирайки героите по нов начин, с перспективата на времето. Или иначе казано, „Избраните творби на Т.В. Спивет“ притежава потенциала на модерна класика и има в себе си нещо от вечните романи за всяка възраст.

из ревюто в блога "Книжни криле"