Убийте „уличните псета“
„Кадафи се опита да ме убие няколко пъти след създаването на Националния фронт за спасение на Либия.“ Мохамед Юсеф Мегариеф, историческа опозиционна фигура, със сигурност е жив по чудо. Бил е в Мароко, за да сложи начало на дейността на тази нова организация на изгнаници, когато са предавали Омар Мехейши на неговите палачи. Бил е предопределен да понесе същата съдба. Наскоро, през януари 2013 година, отново е бил цел на снайперист в Себха в южната част на страната, този път по други причини. Д-р Мегариеф, както го наричат неговите последователи в Либия, от 6 август 2012 година е председател на Националния конгрес, което му придава статут на държавен глава. Спечелил е поста в съперничество с кандидатурите на Абдул Рахман Суехли и Али Зейдан. Стари познати. Но неговата партия от Националния фронт е събрала едва 3,5 на сто от гласовете по партийните листи. Изборът му на висшия пост се дължи предимно на неговата аура и на конфронтацията между политическите фракции на Суехли и на Махмуд Джибрил, водил преговорите със западните правителства от името на Националния преходен съвет.
Сега, в края на пролетта на 2013 година, докато натискът за приемането на „закона за изолация“ става все по-силен, Мегариеф знае, че няма да заема още дълго резиденцията за чуждестранни гости в Триполи, която подслонява президентството на „Държавата Либия“. Току-що се е върнал от Турция след хирургическа операция. Изглежда уморен и малко самотен в тези огромни салони. Минава от една зала в друга, като носи малък звънец, за да вика своя иконом, който изниква със звук на скърцащи гумени подметки по мраморния под. След три месеца усилия, десетки имейли, телефонни разговори и безброй Иншаллах от моите събеседници, срещата най-накрая се осъществява. Сядаме пред по една чорба в края на масата, използвана за официални вечери. Икономът дискретно се оттегля. Вече можем да разговаряме.
„Мечтаех да преподавам – казва президентът. – Бях най-възрастният в едно голямо семейство и единственият, успял да стигне до научни степени. Работих усилено с желанието да мога да се грижа за своите.“ След дълъг престой в Лондон той се завръща в Либия през 1971 година с дипломи в джоба и стига до заместник-ректор на университета в Бенгази. Скоро неговият братовчед и съименник, Мохамед Абубакер Мегариеф, член на РКС и министър на жилищното строителство, му предлага да заеме висок пост в Триполи. Когато изразява неохота, му дават да разбере, че неговото присъствие във врящите университети не е желателно. Ще бъде „Генерален ревизор“ на Либия, равносилно на председател на Сметната палата. Веднага след като заема длъжността, започва да изрежда в докладите си всичките си констатации за лошото управление на страната. „Бях безкомпромисен, но отначало никой не смееше да каже нищо, защото в края на краищата ролята ми беше да посочвам какво не е наред. Джадалах Азуз, който беше министър на промишлеността по това време, дори ми каза: „Мохамед, ти си голям късметлия. – Защо? – Защото те не четат докладите ти. Ако бяха видели какво има в тях, щяха да те обесят на минутата.“
Мегариеф разбира още по-добре колко бързо затъва страната, когато научава за смъртта на братовчед си при „злополука“ през август 1972 година. „Бяхме се видели десет дни по-рано и той ми беше казал ясно какво мисли за ситуацията. Разбрах, че е намислил нещо. Казах си, че ще бъде или той, или те. Те го убиха и замаскираха смъртта му като инцидент.“
Мегариеф вече знае, че съдбата му ще бъде свързана с този случай. Омар Мехейши, министър на планирането, също смята докладите на генералния одитор за истински обвинителни актове срещу режима. Той ще ги използва в своите радиопредавания от Кайро през пролетта на 1976 година, за да разобличава злоупотребите и престъпленията на Кадафи. Една година по-късно, когато Вожда на революцията обявява създаването на Джамахирията, любезно дават на Мохамед Мегариеф да разбере, че сега, когато народът е поел отговорността за управлението на страната, на този пост не е необходим „някой от неговия калибър“. Предлагат му посолство. Ще бъде далечно, в Токио или Ню Делхи. Той се съгласява с идеята, че ще трябва да намери изход възможно най-скоро. „Публичните екзекуции на студенти през април 1977 година ме убедиха окончателно, че не мога да приема извращенията и злоупотребите на този режим.“ В Ню Делхи през 1978 година към него се присъединява един млад дипломат – Али Зейдан, с когото той споделя своите планове и мисли. Посланикът въобще не крие дисидентството си. В сградата на либийското представителство в Индия няма портрет на Кадафи, името на ръководителя на либийската държава липсва от изказванията му, а когато отива в Мумбай за международна среща с участието на целия дипломатически корпус, казва неочаквано пред колегите си: „Аз съм тук като представител на убиец“. На следващия ден пратеникът на тайните служби в посолството е в кабинета му: „Наистина ли казахте това?“. Така или иначе, господин посланикът знае, че дните му в Ню Делхи са преброени. През септември 1979 година революционните комитети решават да разширят дейността си извън границите на Либия и по призива на полковник Кадафи започват да поемат контрола над посолствата, които се превръщат в „народни бюра“. Дипломатите, заподозрени в революционна мекушавост, скоро са изместени и заменени с безусловни поддръжници на „нов, по-твърд стил на работа“.
„Отидох да видя семейството си в Бенгази. Беше в края на февруари 1980 година. Събрах баща ми и братята ми и им казах: „Мога да направя нещо по-добро, за да служа на страната си. „Какво си намислил?“, попита баща ми. Ще напусна Либия и няма да се връщам, докато Кадафи е тук. Ще посветя живота си на борбата срещу него. „Нека Аллах насочва стъпките ти, сине мой, ние сме готови да платим цената“. И те я платиха.
Шестима от братята ми бяха хвърлени в затвора, трима станаха изгнаници.“
Преди да замине, Мегариеф дава на баща си таен код. Ако някой дойде в бъдеще от негово име, трябва да каже думата инкхад („спасение“). Спасение, което той записва в името на новата зараждаща се организация, Националния фронт за спасение на Либия. Преди да обяви оставката си, под прикритието на приятелско посещение, посланикът отива в Лондон, за да поиска помощ от един другар, Хамис Келали. Преуспяващият бизнесмен веднага прегръща идеята. „Ще деля с теб всичко, което имам“, казва му той. Зетят на Мегариеф – Ибрахим Сахад, на служба в Аржентина, е ентусиазиран. Други приятели от Европа, от Африка, дори от Япония, но също така и Али Зейдан в Ню Делхи се присъединяват. Шарже д`афер на Мароко в Индия вече е договорил политическото му убежище с крал Хасан II.
„Знаех, че изборът ми е правилен. Че нямаше връщане назад. Дори и днес мисля, че истинският миг на победата за мен не беше 17 февруари 2011 година, а през март 1980-а, когато намерих смелостта да кажа „Не“. Бяха ужасни времена. Навсякъде имаше вълна от убийства на либийци в изгнание. Всички се страхуваха...“
