6 април 1966 година
Тя ми изневерява...
Изглежда невероятно, но е логично. Разбира се, тя никога няма да го признае. Дали да я попитам веднага, или да изчакам удобния момент, когато ще я сваря неподготвена и внимателно ще наблюдавам всяка нейна реакция?
Точно сега няма никаква възможност за разговор. Брат ми се жени. Тъпа ирония на съдбата – неговият семеен живот започва в деня, в който моят свърши.
Пликът е в джоба на сакото ми, отивам в тоалетната и го разглеждам още веднъж, вече на спокойствие. Само плик – писмото го няма вътре. На него пише с непохватен мъжки почерк: „До поискване, Мария Павлова“. Печатът е от Варна, с дата 28 март. Има неясен подпис вместо подател и започва с буквата К.
Случайно го намерих в джоба на шлифера й – нямам навик да пребърквам джобовете и чантата й. Търсех стотинки за телефон, за да звънна в театъра и да отменя репетицията заради сватбата. Брат ми е още войник, но девойката е бременна, няма как. Дали са му десет дни отпуск. Щастливец! Гаджета са от седми клас и вече намериха начин да надхитрят майка й, която беше категорично против тази връзка.
Явно е прочела писмото и го е унищожила, а плика е забравила в джоба... Времето се затопли и вече почти цяла седмица не е обличала шлифера си. Никак не е смешно, но май ще трябва да се превърна в Еркюл Поаро.
Кой е този К.? Не бива да бързам, не бива да бързам. И в никакъв случай не бива да се издам какво съм намерил.
Тя глади роклята си – нали ще ходим на сватба. Усмихва ми се в отговор на втренчения ми поглед.
– Какво има?
– Какво да има?
– Стори ми се, че искаш да ми кажеш нещо?
– Обичам те. – В края на краищата работя в театър.
Тя е изненадана:
– И как така го каза?
– И аз не знам. Просто случайно излезе от устата ми... – Внимавай, Еркюл, тя става подозрителна.
– Какво ти има?
– Какво да ми има?
Изглежда почти дете, а е на двайсет и две. Хубава глава, невинни детински черти на лицето. Матова кожа. Коремът й започва да личи – в петия месец е...
– На Магдалена ли се обади?
– Не, на портиера на театъра. Отмених репетицията.
– Внимавай!
– За какво да внимавам?
– Знаеш за какво.
Ясно... Нападението е най-добрата отбрана. Сърдита е или се прави на такава. Взема роклята и излиза да я облече в другата стая. Не, не е възможно, аз съм абсолютен кретен, отвратителен ревнивец, Отело. Я не се излагай, глупак, как ще се унижиш да я питаш от кого е било това писмо.
Но защо „до поискване“?
Сигурно има просто обяснение? Може би това е жена? Приятелка, с която споделя интимни тайни и не иска аз да ги чета?
Изпитвам внезапно облекчение. Колко съм глупав! Разбира се, че е приятелка. Защо пък непременно реших, че почеркът е мъжки.
