Начало / Списък с книги / Роби на любовта

Ойгение Марлит

Роби на любовта

5.00 от 5 (3 оценки)

10.00 лв.

Поръчай онлайн (-20%) за 8.00 лв.

Категория: Художествена литература, Съвременна женска проза

Тип корица: Мека

Страници: 224

ISBN: 978-954-515-356-3

Размери: 13x20

Виж оценки в Goodreads
Книга трета от поредицата "Под знака на любовта"

Затрогваща история за любовта, която побеждава всички пречки.
 
Пътуващи артисти оставят новородената си дъщеря за отглеждане у заможен търговец. Момичето е презирано и обиждано, принудено да слугува, но израства красива като истинска принцеса и спечелва любовта на истински принц. Бракът им е невъзможен и всичко изглежда обречено, ала девойката среща стара дама, отдавна отлъчена от заможното семейство, която знае зловещи тайни за знатния род. Постепенно пъзелът се разплита и случайностите се оказват съвсем закономерни…
 
Романът е единодушно обявен от критика и читатели за „апотеоз на истинските чувства в мелодраматичната литература“.
III
 
Настъпи вечер. Остър ноемврийски вятър вилнееше по улиците. Първите снежни парцали летяха по покривите, по улиците и по прясно изкопания гробен насип, под който беше погребана жената на фокусника.
 
Госпожа Хелвиг седеше в трапезарията пред една малка масичка и плетеше дълъг вълнен чорап. Тя беше висока, едра жена, в началото на четиридесетте години. Може би на младини лицето ѝ е било красиво, но едва ли чак очарователно. В него имаше нещо каменно, а сивите ѝ очи гледаха студено. Бонето на главата ѝ и черната проста дреха с бели маншети ѝ придаваха вид на пуританка.
 
От време на време една странична врата се отваряше и в отвора ѝ се появяваше набръчканото лице на старата готвачка.
 
– Няма го още, Фредерика! – монотонно казваше всеки път госпожа Хелвиг, без да вдига очи.
 
Най-после във вестибюла се чу звън и се разнесе едно звънливо детско гласче: „Ах, какъв хубав звънец!“.
 
Госпожа Хелвиг остави в една кошничка чорапа, който плетеше, и стана. Изразът на нетърпение върху лицето ѝ се замени с недоумение и учудване. Мъжът ѝ бавно се приближи към нея с неуверени крачки, като носеше на ръце малко четиригодишно момиченце.
 
– Бригит, доведох ти... – започна той с молба в гласа, но замълча, след като срещна погледа на жена си.
 
– Какво? – попита тя, без да помръдне.
 
– Доведох ти едно бедно момиченце...
 
– Чие е то? – сухо го прекъсна тя.
 
– На нещастния фокусник, който изгуби жена си по такъв ужасен начин... Мила Бригит, приеми ласкаво момиченцето!
 
– Разбира се. Само за тази нощ, нали?
 
– Не, заклех се на бащата, че детето ще израсне в моя дом.
 
Бялото лице на госпожа Хелвиг стана червено.
 
– Страхувам се, че нещо у тебе не е наред, Хелвиг – каза студено тя, като пипна с ръка челото му. – Аз се мъча да направя моя дом божи храм, а ти ми водиш дъщерята на някакъв си циркаджия... Това е повече от глупаво!
 
Хелвиг потрепери и добродушните му очи светнаха.
 
– Няма да пусна в моя дом това дете на греха, плът на паднала жена, наказана от бога.
 
– Така ли мислиш, Бригит? Тогава кажи ми, моля те, за какви грехове беше наказан твоят брат, когото един невнимателен стрелец застреля по време на лов? Кръвта се отдръпна от лицето на госпожа Хелвиг. Тя замълча и учудено погледна мъжа си, който внезапно проя- вяваше такава дързост.
 
Междувременно момиченцето, което Хелвиг остави на пода, свали розовата си шапчица, която прикриваше прелестната му главичка, покрита с кестеняви къдрици, и почна да се разхожда из стаята, като разглеждаше новата за него обстановка. Беше облечено със светлосиня вълнена дрешка, украсена с бродерии. Може би тя бе последната работа на покойната му майка.
 
Но именно тази гиздава дрешка, свободно падащите на челото и шийката къдрици и миловидните движения на детето възмущаваха суровата госпожа Хелвиг.
 
– Дори и сега не бих могла да изтърпя около себе си тази немирница – внезапно каза тя.  – Това малко същество с разчорлени коси съвсем не отговаря на нашия строг домашен ред. Да го вземем, би означавало да отворим врата на лекомислието и разпуснатостта. Разбира се, Хелвиг, ти ще се погрижиш момичето да бъде предадено където трябва... Тя извика готвачката и ѝ каза:
 
– Облечи детето, Фредерика!
 
– Веднага да вървиш в кухнята! – сърдито ѝ заповяда Хелвиг.
 
Фредерика излезе смутена.
 
– Ти ме довеждаш до крайност със своята коравосърдечност и жестокост, Бригит! – извика сърдитият мъж. – Знай, че ти с твоите предразсъдъци ще си виновна, ако сега ти наговоря такива неща, каквито не бих казал в друг случай! Кому принадлежи домът, който искаш да превърнеш в божи храм? На мен! Ти влезе в този дом като бедно сираче, но после забрави това и колкото повече се мъчеше да превърнеш дома в храм, колкото повече говореше за бога, за християнската любов и смирение, толкова по-горда и по-жестока ставаше! Този дом е мой и за хляба, който ядем, плащам аз. И сега категорично заявявам, че детето ще остане тук. Ако твоето сърце е твърде сухо и кораво, за да почувства майчинска любов към бедното сираче, то аз изисквам от моята съпруга да се погрижи за детето поне като жена! Ако не желаеш да изгубиш авторитета си пред слугите, още сега дай нужните нареждания за приемането на детето. В противен случай аз сам ще дам тези нареждания.
 
От побелелите устни на госпожа Хелвиг не се отрони нито дума в отговор. Всяка друга жена, в такава минута на пълно безсилие, би употребила последното средство – сълзите. Но тези студени очи не знаеха що е това. Тя мълчаливо взе връзката с ключове и излезе.
 
С дълбока въздишка Хелвиг улови детенцето за ръка и закрачи с него из стаята. Бе повел страшна борба. За да осигури на това изоставено същество семейство, той смъртно обиди своята жена. Знаеше, че тя никога няма да му прости горчивите истини, които ѝ каза, защото беше злопаметна.
Вижте още
Вижте каталога ни за 2024 г.