Начало / Списък с книги / Витлеемската звезда

Джеймс Джойс, Антон Чехов, Франсис Брет Харт, Лев Толстой, Марк Твен, Х. Х. Мънро-Саки, Ги дьо Мопасан, Селма Лагерльоф, Франсоа Копе, Труман Капоти, Фьодор Достоевски, Хенри ван Дайк, Николай Гогол, Пърл Бък, Л. Франк Баум

Витлеемската звезда

5.00 от 5 (3 оценки)

18.00 лв.

Поръчай онлайн (-30%) за 12.60 лв.

Категория: Художествена литература, Съвременна проза

Тип корица: Мека

Страници: 240

ISBN: 978-954-515-378-5

Размери: 16x23

Виж оценки в Goodreads
Коледните творби на класиците!

Най-големите имена в световната литература инцидентно или многократно с творчеството си обръщат очи към светлите християнски празници. Претворяват ги като носталгичен спомен, като надежда за изкупление, като повик за жертвоготовност и щедрост, като детинска игра, като всеотдайна любов.
 
Независимо от разликите в мирогледа, в стила, във времето на написване или в съобразяването с очакванията на читателите, авторите ни завещават своя извор на вдъхновение и своята представа за чудо, с които по традиция свързваме Коледа и Рождество. Духът на тези празници е и фон, и герой в разказите на класиците от цял свят, а посланията в творбите им са най-доброто пожелание и най-ценният дар за близките и за любимите ни хора.
СЕЛМА ЛАГЕРЛЬОФ
 
 
ВИДЕНИЕТО НА ИМПЕРАТОРА
 
Превод от шведски
Диньо Божков
 
Във времето, когато в Рим царуваше император Август, а в Йерусалим – цар Ирод, на земята се спусна светата и велика нощ. Тя бе най-тъмната нощ, която хората бяха виждали. Можеше да се помисли, че цялата земя е потънала в непрогледен мрак – не можеше да се отличи земя от вода и път от пущинак, защото от никъде не идеше лъч светлинка. Всички звезди се бяха скрили, даже Луната се бе отвърнала от земята.
 
Също тъй дълбоки, като тъмата, бяха тишината и мълчанието, които царяха вредом – сякаш реките бяха спрели да текат, ветровете бяха заспали и даже листата не трептяха. Край морето вълните не удряха в бреговете, в пустинята пясъкът не шумолеше под краката. Всичко бе замръзнало и неподвижно, за да не се нарушава тишината на светата нощ. Тревата не се осмеляваше да расте, росата не падаше по листата и цветята не се решаваха да изпускат своето благоухание. Хищните зверове кротуваха, змиите не хапеха, кучетата не лаеха. Даже престъпниците в тази нощ бяха отложили своите злодеяния, защото инструментите им отказваха да осквернят светостта на мига – шперцовете не искаха да отвъртат катинарите на чуждите врати, а ножовете не бяха съгласни да се пролива кръв.
 
В тая същата нощ неколцина души излязоха от императорските покои на Палатинския хълм и тръгнаха към Капитолия. Дворцовите съветници цял ден бяха увещавали императора да им разреши да издигнат храм в негова чест, но Август им отговори, че първо ще принесе среднощна жертва на своите покровители, за да узнае волята на боговете. И ето сега, заобиколен от най-близките си хора, той отиваше да принесе тая жертва. Носеха го на носилка, тъй като бе стар и му беше много тежко да се изкачва по високите стъпала на Капитолия. Сам държеше клетката с гълъби, които се готвеше да принесе в жертва. Не го придружаваха нито съветници, нито войници, а само неколцина най-близки приятели. Напред вървяха тия с факлите, за да правят път в небивалата нощна тъмнина, а отзад следваха робите, които носеха триножния жертвеник, жар, нож и всичко нужно за жертвоприношението.
 
По пътя императорът весело беседваше с приятелите си, защото никой не забелязваше още небивалата тишина и мълчаливата нощ. Само на горния площад на Капитолия, като стигнаха на празното място, предназначено за изграждане на храма, всички разбраха, че предстои нещо особено. Тая нощ не можеше да бъде обикновена като другите, тъй като горе, на самия край на скалата, те забелязаха едно съвсем необикновено същество. Отначало всички помислиха, че това е стар, полуизсъхнал дънер на маслинено дърво. После им заприлича на някоя вехта статуя от храма на Юпитер, но в края на краищата се убедиха, че е старата Сибила.
 
Всички ги бе страх от нея. Ако императорът не беше с тях, мигом биха се разбягали кой откъдето е дошъл. „Тя е!“, шепнеха си те. „Годините є са толкова, колкото пясък има по морското дъно. Защо ли точно днес е изпълзяла от пещерата си? Какво ли ще предскаже на императора тя, която пише пророчествата си по листата на дърветата и заклинанията є неизбежно застигат онзи, за когото са предназначени?“ Следяха я с очи и бяха готови при най-малкия є жест да се проснат на земята по лице пред нея. Ала Сибила седеше неподвижно като окаменяла на самия край на скалата и усилено се вглеждаше в нещо.
 
Сякаш можеше да се види нещо в тая непрогледна тъма! Чак сега императорът и всичките му приближени забелязаха колко тъмна беше тая нощ. На педя разстояние нищо не можеше да се различи. А тишината, мълчанието наоколо! Не се чуваше даже глухото клокочене на Тибър. Въздухът изглеждаше непоносимо задушен, а по челото избиваше студена пот, сякаш нещо ужасно имаше да се случи. Ала никой не искаше да издаде страха си и всички уверяваха императора, че това е добро предвещание, че цялата природа е спряла дишането си, за да го поздрави. Решиха да пристъпят към жертвоприношението.
 
Коментираха, че вероятно старата Сибила е дошла, за да приветства императора. Но всъщност тя така бе унесена от своето видение, че не забеляза дори пристигането на Август. Духът є се бе отнесъл в далечна страна и є се струваше, че върви по широко поле. В мрачината на нощта краката є стъпват на нещо като буци пръст. Тя се навежда, пипа с ръце пръстта и открива, че това са овце, големи стада налягали овце. Тогава забелязва огъня на овчарите. Гори посред полето, а тя се приближава. Те са налягали около огъня и са заспали, оставили настрани дългите криваци, с които пазят и завръщат стадата си. Край огъня приближават чакали със светнали очи и рунтави опашки, обаче овчарите не им обръщат внимание, кучетата също кротуват, овцете не се плашат и дивите зверове спокойно се разполагат при човека.
 
Това виждаше Сибила и не забелязваше какво става зад гърба й, на хълма. Не знаеше, че императорските люде издигат жертвеник, раздухват жарта и слагат върху нея благоухания, а Август вади от клетката гълъба за жертвоприношението. Но ръката му така се вдърви, че той не успя да удържи птицата. С едно пръхване гълъбът се освободи и се изгуби в нощната тъмнина.
 
Придворните се спогледаха със смущение. Помислиха, че старата Сибила е виновна за станалото. Не подозираха, че мислено тя е другаде, при огъня на овчарите, че напрегнато се вслушва в тихите звуци, докато осъзнае, че не идват от земята, а от небето. И когато вдигна очи, видя, че в мрака се носят светлите фигури на нежни ангели, които с упойна песен летяха над равнината, сякаш да търсеха някого.
 
В това време императорът си изми ръцете, изчисти жертвеника и заповяда да му дадат втория гълъб. Но макар и да употребяваше всички сили да задържи птицата, нейното гладко тяло се изплъзна от ръцете му и гълъбът пак се изгуби в тъмнината на нощта. Август настръхна от ужас. Падна на колене пред пустия жертвеник и почна да се моли да го отмине нещастието, което тая нощ му предвещаваше.
 
Сибила не чу и това. Тя бе увлечена изцяло от пеенето на ангелите, което ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая не разбуди овчарите. Те се надигнаха, опрени на лакти, и се загледаха в танца на сребристите херувими. Пеенето на небесните гости бе така весело, както звучи смехът на детето, така безгрижно, каквото е пеенето на чучулигата. Овчарите скочиха и тозчас им се прииска да си идат у дома и да разкажат за чудото. Тръгнаха по тясна, криволичеща пътека и старата Сибила ги последва.
 
Изведнъж на хълма стана светло. В небето над Капитолия изгря голяма бляскава звезда и престолният град цял се посребри от нейното сияние. Звездата огря и овчарите, които ускориха крачка, за да стигнат до родното си място. Ангелският сонм също се насочи натам и овчарите видяха, че херувимите се струпват край малка кошара близо до градските порти. Тя беше нищожна постройка със схлупен сламен покрив, опряна досами една скала. Над нея именно бе се спряла звездата и около нея се събираха все повече и повече ангели. Въздухът светеше и трептеше от техните сияйни крила.
 
В същия тоя миг се пробуди и цялата природа. Приближените на императора също забелязаха това – мигом почувстваха нежния полъх на свежия нощен вятър, упойните аромати на цветята, шума на листата, плискането на Тибър, блещукането на звездите. А от облаците се спуснаха два гълъба и кацнаха на раменете на императора. Август с радост се изправи, а приятелите му и робите коленичиха с възгласи в прослава на императора. Виковете им извадиха старата Сибила от виденията й.
 
Тя стана от мястото си на края на скалата и се приближи до хората. Изглеждаше ужасяващо – с чорлави редки коси, изкривени крайници и смугла кожа, набръчкана като кора на дърво. И при все това предизвикваше благоговение. Като се доближи до императора, тя го хвана с едната си ръка, а с другата посочи към далечния изток:
 
– Гледай! – продума тя заповеднически.
 
Императорът послушно започна да се вглежда. Пространството се разкри пред неговия взор и му позволи да види чак в далечния изток. Така той съзря простата кошара под отвесната скала и коленичилите отвън овчари. Зърна млада майка, свела чело над своя младенец. Костеливите пръсти на Сибила сочеха този младенец.
 
– Ето това е Богът, на когото ще се покланят на върха на Капитолия – рече му тя.
 
Август се отдръпна от нея като от безумна. Мътните є очи пламнаха, ръцете є се вдигнаха към небето, гласът й се промени и стана толк?%
Вижте още
Вижте каталога ни за 2024 г.