През 1860 година славата на лондонския лекар д-р Уиброу бе достигнала връхната си точка. Според източници, на които можеше да се вярва, той имаше един от най-големите доходи, получавани от медицинска практика.

Един следобед към края на лондонския сезон, когато докторът току-що бе приключил с обяда след изключително напрегната сутрин в кабинета си, дълъг списък с посещения щеше да запълни остатъка от деня му. Прислужникът обяви, че една дама желае да говори с него.

– Коя е тя? – попита докторът. – Непозната ли е?

– Да, сър.

– Не приемам непознати извън часовете за преглед. Кажете є и я отпратете.

– Казах є, сър.

– Е?

– Тя не желае да си тръгне.

– Не желае да си тръгне? – усмихна се докторът, повтаряйки думите. Той имаше по своему чувство за хумор и съзря в положението нещо абсурдно, което му се стори доста забавно. – Съобщи ли упоритата дама името си? – попита докторът.

– Не, сър. Отказа да съобщи каквото и да е име и заяви, че ще ви отнеме само пет минути. Въпросът бил твърде важен, за да го отложи за утре. Дамата е в кабинета и аз не знам как бих могъл да я накарам да го напусне.

Доктор Уиброу се замисли за миг. Познанията му за жените (от професионална гледна точка) се основаваха на повече от трийсетгодишен богат опит. Беше се сблъсквал с тях в цялото им многообразие – особено с онази разновидност, която изобщо не познава цената на времето и без колебание винаги намира убежище зад привилегиите на своя пол. Един бърз поглед към часовника му показа, че скоро трябва да се заеме с пациентите, които го очакваха по домовете си. Той реши незабавно да предприеме единствения мъдър ход, който му се предоставяше при дадените обстоятелства. С други думи – реши да избяга.

– Каретата пред входа ли е? – попита докторът.

– Да, сър.

– Много добре. Отворете вратата без всякакъв шум и оставете дамата необезпокоявана в кабинета. Знаете какво да є кажете, когато се умори да ви чака. Ако попита кога ще се върна, кажете, че ще вечерям в клуба и ще прекарам вечерта в театъра. Хайде сега, тихичко, Томас! Загубен съм, ако обувките ви изскърцат.

Той безшумно тръгна към антрето, следван на пръсти от прислужника.

Дали дамата в кабинета го заподозря, или обувките на Томас изскърцаха? А може би слухът є беше необичайно остър? Каквото и да бе обяснението, при това, което се случи, предположенията бяха излишни. Точно когато д-р Уиброу минаваше покрай стаята, вратата є се отвори, дамата се появи на прага и го хвана за лакътя.

– Умолявам ви, сър, не излизайте, без да ми дадете възможност да говоря с вас.