Лого на Издателство Милениум

Слабостите на силната жена

Категория: Съвременна женска проза

Превод от руски: Ася Григорова
Оформление: Чавдар Гюзелев

Меки корици
Формат: 14x20
Страници: 416
Година: 2012
ISBN: 978-954-515-179-8
  • Цена:
  • 15.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 13.50 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:


Често да си щастлив е проста работа. Но докато стигнеш до този извод и да се възползваш от него трябват години, през които минаваш през много трудности. Точно така се случва с младата Лера, на която всичко се удава с лекота. Животът й е низ от перипетии и връзки. Кариерата й се развива страхотно, има ухажори, пътува по света. Това обаче не й е достатъчно. Лера иска истинска любов, а не мимолетни авантюри.
 
„Слабостите на силната жена” на Анна Берсенева е един от най-четените романи в Русия. Той се продава в милиони екземпляри вече и в цял свят. Авторката е доцент от Литературния институт „А. М. Горки”, а истинското й име е Татяна Сотникова. 
 
Втора глава

Лера Вологдина трябваше да приключи с аспирантурата си точно след година, но още не беше започнала да пише дисертацията си. Но нямаше угризения на съвестта. За двете години аспирантура беше успяла да прочете всичко, или почти всичко, което
би могло да й потрябва за дисертацията, а колкото до самото писане – щеше да успее! Една година за писане, и то след като всичко вече й беше подредено в главата, бе повече от достатъчно. При тях в историческия факултет не беше като в биологическия при Костя – не се налагаше да режат зайци, нито пък да правят опити.
 
– Всичко нося със себе си! – смееше се Лера, когато съпругът й се чудеше, че за две години беше успяла да събере толкова много изписани картончета. – Вашата специфика е една, нашата – друга!

Щеше да се справи за не повече от три месеца – беше свикнала да мисли и да работи бързо, и без това не искаше да се мотае с години, като пише по две страници на седмица.

Неслучайно когато за първи път събра новоизлюпените аспиранти, професор Ратманов ги попита, като се подсмихваше под мустак:

– Е, младежи, още ли не сте се разколебали за избраната от вас специалност? И изобщо относно полезността на вашите усилия? Не бива да се съмнявате – махна с ръка той. – А в случай че се разколебаете, се успокоявайте с това, че никога повече през живота си няма да имате такова чудесно безгрижно време като златните аспирантски години. Дори само заради това си струва да пишете дисертация, уверявам ви!

И Лера в пълна мяра се наслаждаваше на обещаното безгрижие.

Беше й още по-лесно да учи, отколкото през студентските години – взе си кандидатския минимум като на шега. Какво по-хубаво от това да се занимава с нещо, което й е интересно: да чете книги за Ренесанса и да разсъждава, докато гледа творбите на старите италиански майстори.

Надяваше се и бъдещата й работа да е подобна на това. Във всеки случай да вълнува мисълта й и да не потиска душата й. Иначе защо изобщо да я върши?

Слушаше обясненията на Костя за висшата нервна дейност и се радваше, че и той се е посветил на любимата си работа. Той обичаше охлювите си дори повече, отколкото тя картините на старите венецианци. Важното беше, че Лера обичаше живота повече, отколкото всички италианци, взети накуп, а самият Костя преди охлювите си обичаше нея.

Нима можеше да бъде другояче?

Да, тя обичаше всичко, от което се състоеше животът й – ей така, смесено, всички неща поотделно и всички заедно и не би могла да живее по друг начин.

Обичаше двора на жилищната сграда, в която живееха – според другите малко мрачен, но пък истински стар московски двор, и майка си, разбира се, с нейния трогателен интерес към всичко, с наивната й убеденост, че хората са добри по рождение, и училището си на „Сретенка“, и историческия факултет на „Ленинские гори“...

И съпруга си Костя. Него обичаше по различен начин, като щастлив пратеник на съдбата.

Бяха се оженили още в края на трети курс, но и до ден днешен й се струваше, че е било вчера. Понякога се чудеше на твърденията, че двойките дотолкова свиквали един с друг, че си омръзвали за година-две. При тях беше различно! При това се бяха запознали още на първата студентска бригада, значи, още две години плюс, и пак. 
 
Костя беше първият, когото Лера забеляза, когато отиде до хуманитарния корпус на Московския държавен университет, пред който вече се бе извила колона от автобуси. Този ден сърцето й ту се свиваше, ту започваше да бие учестено от възторг. Беше влязла, беше успяла, вече бе студентка! Сега предстоеше бригадата, изобщо – някакъв непознат живот. Какво по-хубаво от това!

И сякаш като потвърждение на чудесните й очаквания още щом се приближи до сградата, видя това очарователно момче.

Беше невъзможно да не го забележиш – приличаше на Есенин. Не чорлав и раздърпан, какъвто беше на някои снимки, а такъв, какъвто изглеждаше, когато беше с Айседора Дънкан – с одухотворено лице и ясен светъл поглед.

Утринта изглеждаше златна, тъй като слънчевите лъчи преминаваха през есенните листа. Площадката пред корпуса напомняше старинна картина в златисти тонове – скупчени хора, озарени от някаква особена светлина, всеки вглъбен в себе си и едновременно с това част от всеобщото вълнение.

Беше толкова красиво, че Лера се влюби във всички едновременно, в целия този нов живот – и сигурно затова не разбра веднага, че се е влюбила и в Костя.
0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката