Ревнива печал

След като намира мъжа на живота си Лера Вологдина би трябвало най-после да е щастлива. Когато става въпрос за любов обаче, нещата никога не са прости. Нейният Митя – световно известен композитор, намира изключителна певица и дава всичко от себе си, за да я накара да прояви целия си талант. Млад представител на подземния свят пък се влюбва в Лера. Това почти непоправимо обърква живота на двамата.

„Ревнива печал” е продължение на „Слабостите на силната жена” на Анна Берсенева. Те са един от най-четените романи в Русия. Продават се в милиони екземпляри вече и в цял свят. Авторката е доцент от Литературния институт „А. М. Горги”, а истинското й име е Татяна Сотникова.

Глава 2

Лера по никакъв начин не можеше да преодолее странното чувство, което я обземаше, когато влизаше в жилището на Митя. Навярно твърде много спомени бяха свързани с този дом и те твърде много принадлежаха на Елена Василиевна, за да може Лера да го почувства свой…

От деня, когато тя за пръв път прекрачи този праг – не е за вярване, че бе преди повече от двадесет години – домът на Гладишеви є се струваше като храм. Никъде другаде нямаше такива картини, никъде пианото и цигулката не звучаха така, никъде книгите не се издигаха толкова непоклатимо от пода до тавана.

Навсякъде тук цареше духът на истинското и Лера не бе в състояние да го наруши с нахлуването си. Тя дори се страхуваше да идва тук без Митя. И само той навсякъде беше самият себе си – в консерваторията, във Венеция, на пейката в средата на московски булевард – равен на всички и необясним.

Митя влезе десет минути след нея. Лера бе успяла само най-после да събуе обувките си, като отново почувства как пулсират краката є и с крайчеца на окото се погледна в огледалото. Уморено лице, ъгълчетата на устните отпуснати надолу, едва забележими сенки под очите, заради което кехлибарените искрички не просветват в тях. Дори тъмнозлатистите коси изглеждат някак помътнели.

„И походката навярно също… – помисли си тя. – Сега Митя сигурно няма да ми изпее, че походката ми е като на младо моряче.“

Тя слагаше лалетата в прозрачна ваза, когато Митя влезе в спалнята и я целуна.

– Остави цветята – прошепна той. – Остави всичко, мила, и ела при мен!... Толкова ми беше мъчно за теб, чак ми притъмняваше пред очите…

На нея също є беше мъчно за него… Дори не знаеше правилно ли се нарича това – не е мъка, съвсем друго е – някакво неразривно привличане, от което секва дъхът.

Любовта дишаше в него като музика, тя обземаше и Лера и я защитаваше. Само тя знаеше каква страст е скрита зад обичайната му сдържаност, колко неудържими могат да бъдат ръцете му, устните му…

Тя не бе успяла да запали лампата в стаята, Митя я включи, напипа контакта на настолната лампа в тъмнината, без да се откъсва от Лера.

– Нека да те погледам още… – гласът му стана леко дрезгав. – Любима, нека те погледам…

Лера не разбираше кога той успява да гледа. Митя я целуваше, галеше, разкопчаваше блузката є, тя се поддаваше на всяко движение на ръцете му, на всяко докосване на пръстите му и потрепваше, когато токът, който идваше от тях, пронизваше тялото є.
Когато беше с него, Лера не можеше да се познае, макар изобщо да не мислеше за себе си в тези минути. Със своята действеност, с постоянната си жажда да усвоява живота, със съхранената от детството живост, тя трепереше в обятията на Митя и искаше само едно – той да не ги разтваря никога.

Лера почувства, че внимателно я полага на леглото и стои пред нея на колене, като я целува, цялото є тяло и пътечката на целувките пламваше под устните му.
Ръцете на Митя лежаха на бедрата є, потрепвайки, тя се надигаше заедно с дланите му да срещне устните му, поривистото му дихание. С провесената си от леглото ръка галеше гърдите му, като чувстваше как косъмчетата гъделичкат дланта є – кога ли е успял да се съблече? – и как стремително бие сърцето му.

И в концертната зала Лера никога не успяваше да улови мига, когато Митя се обръщаше към нея, и сега не успя да забележи кога той се озова до нея на леглото, притисна се към горящото є от целувките тяло и прошепна:

– Единствена моя, дори не мога да те галя повече, толкова те обичам, толкова те искам…

Те повече не можеха да произнесат нито дума, разлюлени от онази единствена сила, която беше по-силна от тях.

Лера прегръщаше Митя през шията, притискаше се към него, чувствайки как вече е в нея, как бедрата му потрепват и той се стреми към нея все по-дълбоко, а тя се извива под него, за да не ги разделя съвсем нищо.

– Почакай малко, Митенка, почакай – помоли тя, задъхвайки се. – Сега всичко ще свърши, а ми е жал…

– Не сега, не сега – шепотът му галеше слепоочието є. – Чувствам те, красавице моя, ще почакам…

Той я беше нажежил така, че нямаше нужда да се чака, тя напразно се тревожеше. Но є беше жал за всеки миг, във всеки миг Митя беше друг, никога не се повтаряше в любовта, затова всеки миг бе скъпоценен.

Митя толкова силно я прегърна в същата секунда, когато пред очите є притъмня и цялото є тяло затрепери в щастливи конвулсии, и Лера почувства, че той действително я е чакал и всичко става едновременно.

И когато лежаха неподвижни, вслушващи се в отзвуците на любовта в още потрепващите си тела, на Лера є се искаше и тези мигове да продължават, защото и те бяха единствени, неповторими.

– Митя, толкова ме е страх… – прошепна тя, като докосваше неговите устни със своите.

– От мен ли? – попита той и Лера почувства, че се усмихва.

– Не, не от теб, а че ще изчезнеш, от това ме е страх…

– Къде ще изчезна, моля ти се? Ако замина, ще се върна, къде ще се дяна?