Лого на Издателство Милениум

Танцуващият замък 2: Изроди и лузъри

Категория: Тийнейджърски книги

Превод от английски: Елмира Великова

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 584
Година: 2013
ISBN: 978-954-515-214-6
  • Цена:
  • 17.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 15.30 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:


"Изроди и лузъри" е втората книга от трилогията "Танцуващият замък".

Преди няколко месеца една странна книга се появява в английски град. Написана от мрачен окултист, тя омагьосва всеки, който я прочете, като пренася ума в красива, но зловеща приказна реалност.
 
Сега вече книгата е широко разпространена, а Англия се е предала. Онези, които устояват на написаното, са убити.
 
Но има и такива, на които словото просто не действа.
 
Наричат ги лузъри. Те са преследвани, плашени и тормозени дори от собствените си семейства. И това е тяхната история...
Тринадесета глава
 
Тримата Маври се пробудиха и тутакси скочиха от сцената. Измъс лежеше по очи на земята. Белезите по гърба му не горяха вече, но се бяха превърнали в овъглени струпеи. Телохранителите го повдигнаха леко и очите му проблеснаха.
 
– Никога повече не ме карайте да правя това – каза изтощен той, макар и с крива усмивка.
 
Те пренесоха Господаря си до бунгалото на Пазителя и го положиха по корем на леглото.
 
В целия лагер хората започнаха да се съвземат, ала все още бяха зашеметени. Маркъс също се окопити. Озърна се наоколо, но образите на останалите бяха замъглени.
 
Чар разтри чело. Едва се държеше на краката. Алесдър се беше превил на две и не смееше да си поеме дъх. Лий преглъщаше усилено със затворени очи. Първата грижа на Джоди бе да се увери, че Кристина е добре. Джим се взираше в треперещите си ръце. Лицето на Спенсър изглеждаше пепеляво. Маги продължаваше да лежи на земята. Бе твърде отмаляла, за да може да стане.
 
– Дяволска работа! Как всички до един припаднахме! – възкликна тя, докато наблюдаваше множеството от хора, които бавно се възстановяваха в двора.
 
– Дали само така ми се стори? – промълви Спенсър. – Или онзи мъж прелетя над главите ни – целият в пламъци?
 
– Какво ли ни бяха сложили в напитките сега? – попита Алесдър.
 
– Този път се случи – обади се ядосано Джоди. – Наистина! Ясно е като бял ден!
 
– Това е лудост! – озъби се Маркъс. – Същинска лудост!
 
– Ъъх! Ъъъх! – изписка Чар, щом откри кръв по косата и тила си. – Какво става тук?
 
Всички се попипаха по главите и видяха, че пръстите им са в кръв. Повечето потръпнаха от ужас и погнуса. Осем деца от групата се разсмяха.
 
Разтреперан и блед, Пазителя се отърси и отново си взе папката. Това го накара да се почувства по-добре. Покатери се с мъка на сцената, призова за тишина и изгледа сурово децата.
 
– Кои от вас се пробудиха за истинския си живот? – попита делово той. – И сега са сред благословените?
 
Томи и Рупеш заподскачаха нетърпеливо. Още шестима ги последваха.
 
– Патрик Хънтър, Даниъл Фостър, Бет Маккормък, Оливър Гаскин, Даян Хейууд, Мейсън Стюарт – каза Пазителя, като си записа набързо имената им. – Само осмина? Много съм разочарован! Толкова усилия хвърлени на вятъра! Какво безсмислено начинание!
 
Всички новопосветени в Кралството на Танцуващия замък бяха отделени от групата. Жреците Арлекини ги отведоха в слънчев и спокоен кът на лагера, далеч от хаоса на тълпата. Там Кейт Крижевски взе интервюта от тях и репортажът й получи наготово отпечатъка на „прераждането”, от който отчаяно се нуждаеше.
 
– Почакай! – извика Чар на Пазителя. – Не е това, нали? На мен нищо не ми се случи. Защо не се пробудих в замъка? Нищо не си спомням. Как така?
 
Старецът я изгледа през очилата си.
 
– Уместен въпрос, госпожице – отвърна лаконично той. – Не знам защо и ти, и другите не бяхте удостоени с честта да се присъедините към нас в Двора, но това е факт. Сега ви предлагам да се насладите на останалите празненства днес. Утре трябва да станем рано – колата ще бъде вече тук.
 
И като направи няколко отметки на листовете си, слезе от сцената.
 
– Ау! – изписка Чар. – Това не е краят, нали? Не може да бъде! Не е честно! Само дето ужасно ме цепи главата. Няма друг като мен, който толкова да желае да бъде там! Моля те, дай ми малко време, още един шанс! Всичко ще направя!
 
Ала Пазителя не я чуваше. Той се отправи към бунгалото си и влезе там с почтителен поклон.
 
– Господарю мой! – обърна се той към фигурата, разположила се върху леглото му. – Готови сме.
 
– Колко са?
 
– Само осем за съжаление.
 
Измъс вдигна глава.
 
– Това ли е всичко? – изръмжа той.
 
– Младите хора са ужасно упорити - отвърна Пазителя с прискърбие. – А тази група - още повече. Но много бързо ще ги вкарам в пътя! Поне имаме достатъчно мощ да задействаме мостовите устройства!
 
Измъс отпусна глава на възглавницата.
 
– Да – въздъхна той. – Това е особено важно! Докато създадем нови центрове в други страни, ще ги прехвърляме тук.
 
Пазителя поклати глава в знак на съгласие, но се зачуди защо Великия чародей тихо се изсмя.
 
– Господарю мой? – изрече той плахо.
 
– Образът на Потайния дух вече е почти завършен– рече Измъс. – Усещах влиянието му по-силно от всякога, дори когато воювах с Хексънтрот.
 
– Трябва да го разкрием незабавно!
 
– Има начин да сторим това по-бързо, отколкото предполагаш, драги ми Ключарю – каза Измъс.
 
Той протегна ръката си, стисната дотогава в юмрук, и я отвори. Отвътре изпадна чифт слушалки.
 
– От Муункастър – добави той. – В разсеяността си Потайния дух ги е забравил. Направи щателна проверка и разбери кой от останалите неверници е останал без тях!
 
Пазителя потри доволно ръце и се ухили.
 
– Ей сегичка! – обеща той.
 
После отвори вратата, но бе стъписан от едрия мъжага с плътно прилепнал костюм, който му препречи пътя. Ядосан, отстъпи смутено назад.
 
– Хо-хо-хо! – закикоти се Жокея, влизайки на пръсти вътре. – Що за шегички бяха тези днес, Ваша светлост? В главите ни отекна такъв тътен и трясък, сякаш стените на замъка се бяха срутили! Тъкмо бях решил да се позабавлявам с една прислужница, когато това се случи! Колко непристойно наистина да развалиш удоволствието на Жокея!
 
– Защо си тук днес? – попита подозрително Измъс. – Изобщо не съм те викал!
 
Жокея се престори на изненадан.
 
– Би било непростимо, ако не бях се озовал наблизо, за да внеса малко смут и лекомислие в делата ти – отвърна той. – Освен това беше изключително невъзпитано да не споделиш любимия си проект с мен. Знаеш как мразя да съм вън от играта – колкото и долна да е тя. Много невъзпитано от твоя страна!
 
Пазителя се опита да се промуши покрай него, но Жокея го улови за ръцете и затанцува с него из стаята.
 
– Нозете ти са тежки като олово! – подигра го той. – Да не би да носиш чорапи от желязо?
 
Старецът успя да се отскубне и блъсна Жокея настрани. Нямаше време за глупостите му.
 
– Остави ме да изпълня заръката на Господаря! – настоя той.
 
– О, я се разкарай! – отпъди го Жокея. – С тази намръщена муцуна ще съсириш млякото още във вимето. Първо виж какъв подарък съм донесъл на Измъс. Това ще го разведри и ще облекчи болката от раните на клетия му гръб.
 
Ликувайки, той бръкна в джоба си.
 
– Отбих се във всяка от ужасните бараки – похвали се Жокея. – С ловки и чевръсти пръсти измъкнах по нещичко от онези безпаметни същества и ти го донесох. Знам, че това ще те зарадва – ху-ху-ху!
 
И той извади със замах сноп жици. Всички слушалки на децата от лагера бяха там. Пазителя нададе отчаян вик, а Измъс ги гледаше разгневен, което накара Жокея да се разхили още повече.
 
– Няма да се измъкнете толкова лесно – изкиска се той, размахвайки дебелия си пръст към тях на излизане от бунгалото. – Хо-хо-хо! Играта ви надуших и я развалих! Ха сега му намерете края! И нека всичко в танц кръжи, а Господаря да се чуди и се мае!
Пазителя подръпна малката си брадичка.
 
– Какво да направя, Господарю мой? – попита той.
 
– Изпрати ги у дома! – изрева Измъс вбесен. – Върни всички вкъщи – мимовете, певците, готвачите, мъжете на кокили, принцовете и принцесите. Изпразни лагера от всички, остави само децата. Веднага!
 
 Пазителя излезе бързешком, а Измъс накара телохранителите да му донесат колата.
 
– Измъкнете ме оттук! – нареди им той. – Имам други неотложни задачи. И се погрижете Жокея да не се качи никъде. Може и да ни язди в Двора, но днес няма да пътува с нас. Нека си подскача, скръц-скръц, по целия път към Лондон с кожения си костюм.
 
Маврите се поклониха и побързаха да изпълнят заповедта му. Измъс впери разгневен поглед в заплетеното кълбо от слушалки в ръцете си и го захвърли към стената.
 
До един час лагерът беше изпразнен. Пазителя пропъди всички. Мястото изглеждаше като след ураган. Ленти и знаменца бяха провиснали от стълбовете, разпръснати по земята или закачени по изоставените сергии. Ливадата беше осеяна с бокали, празни чинии с трохи по тях и пилешки кости. Тук-там се виждаше само по някоя обувка, украшение за глава или забравен плащ. Над всичко тегнеше унило чувство на изоставеност и дълбоко разочарование.
 
Джоди и Маги седяха на опразнената сцена и се взираха в безпорядъка, който цареше в лагера. И те като останалите все още се опитваха да проумеят преживяното този ден. Изглеждаше им толкова нереално и невъзможно.
 
– Значи това била цялата работа – обади се ядосано Маги и сякаш сложи точка на всичко. – Пълна загуба на време, нали?
 
Другото момиче си облече жилетката и кимна.
 
– И защо беше всичко това? – попита тя. – Защо? Не мога да го разбера. Всичко, което се случи днес, как той избухна в пламъци и се издигна, това беше лудост и безумие – просто е невъзможно да се случи... но той го направи! А после всички припаднаха – няма логика, наистина.
 
– Всъщност точно това прави Измъс в книгата – каза Маги. – Полита!
 
– Но това е само книга! Хората, истинските хора, не летят.
 
– Не казвай „само”! Няма нищо случайно. Трябва да си го разбрала досега, душко.
Джоди поклати глава. Приемеше ли за истина и най-малката подробност от света на „Танцуващият замък", тогава тази врата щеше да се отвори широко пред нея, а тя бе твърде уплашена да го допусне. Трябваше да опази нищожната реалност, която все още разбираше. Поемайки си дълбоко въздух, тя погледна към бунгалата. Кристина и повечето деца лежаха вътре с ужасно главоболие. Безкрайно разочарована и лишена от илюзии, Чар си стягаше куфарите, готова да потегли на другия ден.
 
– При кого ще се върнеш у дома, Маги? – попита Джоди.
 
– Вече не го наричам дом. Всъщност нещата се промениха, откакто Джанис, дяволската ми мащеха, се засели у нас, когато бях на дванайсет. Никога не е изпитвала обич към мен – лицемерна крава си е тя – поне такава беше преди всичко това.
 
– А моите бяха страхотни.
 
– И баща ми беше такъв, докато тя не влезе под кожата му. Мразех начина, по който се отнасяше към него, ала той не го разбираше. Започваше кавги от отегчение и все надуваше гайдата, за да постигне своето. Непрекъснато ми намираше кусури, сякаш и двете бяхме съперници за вниманието му.
 
– Била е... страхотна, няма що!
 
– Наистина. Затова и станах толкова дебела.
 
– Какво говориш?
 
– Изкарваше се мъченица с ореол. Събираше около себе си нафуканите си приятели и им се оплакваше колко лошо сме се отнасяли с нея – аз и баща ми, как си нямала декоративни възглавнички и какво й се било случило в последно време. Джанис умееше да страда пред другите - това отприщваше емоциите й. Всеки път предизвикваше съчувствие и печелеше златото като олимпийска шампионка – жалката мръсница!
 
– И как точно това те направи дебела?
 
– Тя обичаше да държи нещата под контрол, разбираш ли? Не го показваше, но аз отгатвах намеренията й, за разлика от баща ми. И все ми подмяташе: виж онзи по телевизията с шишкавото лице – не е ли грозен, училищната ти униформа май е поотесняла; навсякъде оставяше списания за диети, поглеждаше ме укорително на масата и ме питаше кога вече няма да бъда закръглена. На всяка цена искаше да ми създаде комплекс. О, колко би се радвала доведената й дъщеря да получи хранително разстройство – чак лигите й потичаха при мисълта да попадне в центъра на подобна трагедия, където всички ще я окайват. „Ето мисис Блесинг – чухте ли, дъщеря й страда от анорексия и е станала само кожа и кости, как ли се справя горката жена? Сигурно е съсипана...”
 
Маги поглади стомаха си с победоносна усмивка.
 
 – И аз наистина получих хранително разстройство – изсумтя тя. – Но не онова, която тя желаеше. Успях да кача шейсет и пет кила за три години и половина. Направих го напук на нея. Никой няма да ти прости за това, че доведената ти дъщеря е ужасно дебела. Вместо съчувствие тя стана обект на присмех и подигравки, защото всички – съседи, учители, лекари, дори клетият ми баща, вярваха, че вината е нейна. Така все по-голямото й унижение се превърна в отплата за хапките, поемани насила, за всички мои болки и страдания – дори за риска от диабет, пред който бях изправена.
 
Джоди не знаеше какво да каже. Не й стигаше житейски опит. Затова и не можеше да проумее какво би те накарало да си причиниш подобно нещо. В този миг тя осъзна по-добре от всякога колко щастлива е била преди появата на книгата.
 
– Това съм аз – добави Маги, запълвайки неловкото мълчание. – Сега знаеш къде се връщам утре. И въпреки че нещата не са същите, тя си остана крава, само дето мозъкът й е промит. А ти? Към Бристъл, така ли?
 
– Няма къде другаде да отида – отвърна простичко Джоди.
 
– Така сме и ние, душко!
 
Джим Паркър стоеше сред безпорядъка и гледаше към лагера. Оттам се виждаше всичко. Късният следобеден ветрец разрошваше косите му и караше наметалото му да плющи. Взираше се в дърветата наоколо и копнееше да полети над тях. Измъс бе доказал, че това е възможно. В това вярваше и самият той. Откакто бе дошъл на себе си, дванайсетгодишният хлапак се чувстваше различен. През последните няколко месеца се подлагаше на изпитания – щипеше или бодеше кожата си, за да провери дали вече е станал неуязвим. След припадъка дясната му ръка се беше вцепенила. Щом я убоде с вилицата, не усети нищо.
 
Джим не чу, че Лий обсъжда същия проблем с Алесдър. Двамата решиха, че странното кървене от главите им се дължи на увреден нерв и се надяваха всичко да отзвучи бързо. За Джим обаче това беше знак, че превъплъщението му започва.
 
Той се втурна на сцената с радостни възгласи.
 
– Ето какво ни трябва – отбеляза Маги, която го наблюдаваше как скочи долу, а после обиколи лагера, размахвайки ръце. – Трябва да си направим прощален купон, и то бомбастичен!
 
Джоди помисли малко.
 
– Знаеш ли – каза тя, – идеята ти е страхотна!
 
– Хайде да взривим това бунище! – провикна се Маги.
Разбира се, това е тийнейджърска книга, дори и с хорър уклон, и авторът си оставя вратичка с възможността загиналите в този свят да са живи в земите на Танцуващия замък, макар и с изтрита самоличност.

из ревюто на Христо Блажев в блога "Книголандия"

 

Но да се върнем на нашите изроди и лузъри – тридесет и едно деца, затворени вувеселителен лагер. Поне първите няколко дни. Когато библиотерапията с „Танцуващия замък“ не им действа, веселото селце се превръща в концлагер, извратена готическа форма на ГУЛАГ. Децата са принудени да работят, а условията стават все по-мизерни – хранят ги с отпадъци, бият ги, унижават ги. В такива моменти приятелството е това, което би могло да ти даде надежда и да те спаси.

из ревюто на Милена Ташева в "Аз чета"

 

С голямо нетърпение очаквам следващата книга от "Танцуващият замък" - Fighting Pax! О, да - историята съвсем не е приключила. И него ще прочета с голям кеф. Книжката беше супер добра.

из ревюто на Bran в The Dark Corner

 

Авторът превръща тъмната си приказка в горчива алегория за съвременния начин на живот, в който уж сме свободни да изживеем мечтите си, а всъщност робуваме на тенденции, рейтинги, лайкове и пр., докато нонконформизма и проявата на индивидуалност нерядко те превръщат в отхвърлен (aka „лузър”). 

из ревюто в блога "Книжни криле"

4 коментара
  • Милениум

    Със сигурност до Софийския панаир на книгата, който тази година е между 9 и 14 декември :)

  • Антони

    Знае ли се кога ще излезе третата книга ?

  • Милениум

    Здравейте, съвпадение или не, книгата излиза на английски точно днес. Авторът отложи премиерата с около година, така че ни се наложи да се съобразим с него. Надяваме се да успеем да я пуснем на български до края на 2014-а. Поздрави!

  • Читател

    Дали се знае кога ще излезе третата книга?

Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката