Лого на Издателство Милениум

Юда

Категория: Колекция "Амос Оз"

Превод от немски: Екатерина Войнова
Оформление: Капка Кънева

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 304
Година: 2015
ISBN: 978-954-515-326-6
  • Цена:
  • 17.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 15.30 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

Новият голям роман на еврейския Толстой.

Това е история, в която привидно нищо не се случва: трима души в Ерусалим обитават обща порутена къща – прекъснал следването си студент революционер, разочарована от мъжете привлекателна вдовица и прикован на легло учител по история. Но в къщата живеят и призраци – на Юда, на Исус, на починалия съпруг, на низвергнатия баща, на предадения син.
 
Това е история за любовта – за невъзможната любов, за силата на любовта, за предателството на любовта и за любовта, която променя дори онези, които отказват да се променят. История от зимата на 1959 година, в която има заблуди и страст, несподелена любов и един религиозен въпрос, който така и остава без отговор...
 
1.
 
Това е история от зимата в края на 1959-а и началото на 1960 година. В нея има заблуди и страст, несподелена любов, но и въпрос за религиозността, който така и остава без отговор. По някои къщи все още личат белезите от войната, разделила града преди десет години. Долитат приглушени мелодии на акордеон или привечер, зад някоя от спуснатите щори – копнежните трели на устна хармоника.
 
В много от къщите, обикновено на стената в хола, висят закачени “Звездна нощ” или “Житна нива с кипариси” на Ван Гог, малките стаички все още са застлани със сламеници, “Дните на Циклаг” или “Доктор Живаго” лежат разтворени и захлупени върху дунапренения дюшек, покрит с ориенталско одеяло и отрупан с бродирани възглавнички. Синкавият пламък на нафтовите печки припламва цяла нощ. А в ъгъла на някоя от стаите, наместо ваза, стои гилза от ръчна граната с изкусно аранжирани изсушени магарешки тръни.
 
В началото на декември Шмуел Аш прекъсна следването си в университета с намерение да напусне Ерусалим заради една нещастна любов и заради дипломната си работа, с проучванията за която никак не напредваше, но най-вече заради катастрофалното финансово положение на баща си, което го принуждаваше да си търси работа.
 
Беше силен млад мъж, двайсет и пет годишен, чувствителен, социалист и астматик, който бързо се ентусиазираше и лесно се разочароваше. Имаше широки рамене, къс и дебел врат и също такива пръсти – дебели и къси, сякаш на всеки от тях липсваше по една фаланга. От всички пори по лицето и врата му растяха къдрави косми, които приличаха на стоманена кухненска тел. Тези косми се разстилаха нагоре чак до буйните му къдрави коси и надолу, към обраслите с вълна гърди. Отдалеч – и зиме, и лете – изглеждаше сякаш е плувнал в пот. Но отблизо – каква приятна изненада! – кожата на Шмуел не отделяше възкиселата миризма на пот, а нежно ухаеше на бебешка пудра. За по-малко от минута успяваше да изпадне в пълен възторг от коя де е нова идея, стига да е остроумна и някак революционна, а след това, за жалост, също толкова бързо се уморяваше от нея – вероятно заради уголеменото си сърце или заради астмата.
 
Очите му лесно се наливаха със сълзи – това го объркваше и го караше да се срамува: ако се случеше в зимна нощ край някоя ограда да чуе жалостивото мяукане на загубило майка си коте, Шмуел веднага се просълзяваше; ако пък в кино “Едисон” в края на някой посредствен филм за самота и отчаяние съвсем изненадващо точно най-коравият от всички герои проявеше великодушие, очите на Шмуел тутакси овлажняваха и гърлото му се стягаше до задушаване; ако случайно на излизане от болница “Шааре Зедек” зърнеше как някоя крехка жена прегръща детето си и хлипа, мигновено и в неговите гърди го напъваше плач.
 
По онова време съвсем обичайно плачът се смяташе за женска работа. Обленият в сълзи мъж предизвикваше неприязън и дори леко отвращение, подобно жена, на която е прорасла брада. Шмуел много се срамувашезаради тази си слабост и полагаше огромни усилия да се владее, но никак не му се удаваше. Вътрешно се съгласяваше с подигравките, на които бе подложен заради чувствителността си, и дори свикна и прие мисълта, че с мъжествеността му нещо не е наред и по тая причина животът му най-вероятно е безсмислен и безцелен.
 
А какво правиш, питаше се понякога, изпълнен със самопрезрение, какво правиш отвъд това проклето съчувствие? Защо примерно не посягаш да хванеш онова коте, да го увиеш в палтото си и да си го занесеш у дома? Кой ти пречи? Защо не отидеш при плачещата жена с детето да я попиташ с какво би могъл да є помогнеш? Или направо да позалъжеш детето с някоя книжка и малко бисквити, докато ти и майка му шепнешком обсъдите какво ги е сполетяло и какво евентуално би могъл да направиш за тях.
 
Няколко дни преди да го зареже, Ярдена беше казала:
 
– Ти или се държиш като превъзбудено кутре, което драска и се върти след опашката си, или си тъкмо обратното – дни наред лежиш проснат на леглото като неизтупан юрган.
 
Ярдена имаше предвид, от една страна, неговата вечна умора, от друга – оня вътрешен устрем в походката му, който едва успяваше да потисне непрекъснатото му желание да подтичва. Когато се качваше по стълби, винаги вземаше по две стъпала наведнъж. И най-оживените улици пресичаше по диагонал, бързо, презирайки смъртта, без да поглежда встрани, сякаш се впускаше в масов бой, и – навирил къдравата си глава – вървеше тъй устремен от кръста нагоре, че отстрани изглеждаше като че ли краката му панически се опитваха да догонят тялото, което – аха! – да се скрие зад завоя и да ги остави сами на тротоара. Така търчеше по цял ден – задъхано, трескаво, не защото закъсняваше за лекции или за някоя политическа сбирка, а понеже все му се искаше, независимо дали е сутрин или вечер, да свърши всичко, което е запланувал. И колкото може по-бързо да се върне в тишината на стаята си. Всеки ден изживяваше така, сякаш бе пореден тур от бягане с препятствия – от внезапното сепване при събуждане сутрин до мига, в който се връщаше в прегръдките на топлата зимна завивка.
 
На всеки, който се съгласяваше да го слуша, с удоволствие дръпваше по една лекция, особено пред приятелите си от Кръжока по социалистическо обновление: обичаше да обяснява, да се обосновава, да противопоставя факти, да противоречи, да привежда аргументи. Говореше дълго, с наслада, витиевато и мъдро. Но когато му отговаряха, когато се налагаше той да изслуша мнението на другите, Шмуел тутакси губеше търпение, ставаше разсеян, налягаше го внезапна умора дотам, че скоро премрежваше очи и обронваше глава.
 
И пред Ярдена обичаше да държи пламенни речи, да разбива предразсъдъци, да разклаща възгледи, от предположения да вади заключения, а от направените заключения да стига до нови предположения. Но опиташе ли се тя да каже нещо, минута-две по-късно той се одрямваше. Тя се мусеше, че изобщо не я изслушва, той отричаше, а предизвикаше ли го да повтори какво е казала, умело сменяше темата и се залавяше да изобличава заблудите на Бен Гурион*. Беше услужлив, великодушен, изпълнен с добра воля и мек като вълнена ръкавица, правеше невъзможното, само и само да се хареса на всички, и в същото време беше объркан и нетърпелив: забравяше къде си е плеснал единия чорап, какво е поискал от него хазяинът или на кого е дал тетрадката си със записки от лекциите. Затова пък никога не грешеше, когато натъртено цитираше какво е казал Кропоткин за Нечаев** още след първата им среща и как се е променило мнението му за него две години по-късно. Или кой от учениците на Исус е говорил по-малко от останалите.
 
Макар да го обичаше с цялата му неуравновесеност, безпомощност и кучешка преданост – да, приличаше й на голямо космато куче, което от радост те мачка и мокри с лиги, – Ярдена реши да се раздели с него и да приеме предложението за брак на бившето си гадже – работлив и затворен в себе си хидролог на име Нешер Шаршавски, специалист по събиране на дъждовна вода, който винаги предварително отгатваше с точност всичките й желания. За рождения й ден според всеобщия календар Нешер є купи красив шал, а два дни по-късно, на рождения є ден според еврейския календар, й подари зелена ориенталска рокля. Даже помнеше рождените дни на родителите й.
 
* Давид бен Гурион (1886-1973) – дългогодишен профсъюзен деец, водач на лявото крило на ционисткото движение, а от 1948 година – първи министър-председател на Израел – бел. прев.
 
** Княз Пьотр Кропоткин (1842-1921) е руски учен, революционер и теоретик на анархизма. Сергей Нечаев (1847-1882) е руски нихилист и революционер – бел. прев.
Струва ми се, че “Юда” е книгата, която Амос Оз винаги е искал да напише. Всичко, което писателят е споделял като гражданска и философска позиция и деликатно е вплитал в тъканта на предишните си романи, тук сякаш е изнесено на преден план. Тя продължава любимите му теми – палестинско-израелския конфликт, религиите, семейните отношения, но в нея той най-сетне стига до двата образа от Новия завет, които го вълнуват силно още от юношеството му: Исус и Юда.

из ревюто на Милена Златарова за "Аз чета"

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката