Лого на Издателство Милениум

Чудото

Категория: Съвременна проза

Превод от английски: Маргарита Терзиева
Оформление: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Меки корици
Формат: 13х20
Страници: 288
Година: 2017
ISBN: 9789545154256
  • Цена:
  • 18.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 16.20 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:


Обучена медицинска сестра (голяма рядкост за средата на деветнайсети век) е изпратена в провинциална Ирландия да осъществи двуседмично денонощно наблюдение над единайсетгодишно силно набожно момиче, за което се твърди, че не е поемало храна от почти пет месеца. Чудо или измама се крият в основата на тази история, шумно подета от вестниците и предизвикала ожесточени спорове сред научните кръгове? Каква страшна тайна е накарала това будно и чистосърдечно дете завинаги да откаже да се храни? С присъщия си уникален стил Ема Донахю („Стая“) майсторски пресъздава мрачната атмосфера на забутано селце, обзето от мистицизъм, предразсъдъци и жестокост, и с пестелив, но експресивен език рисува ярки образи, които навяват сериозни размисли за цената на човешкия живот и за силата на волята.
 

"Прочувствена и трансцедентна – такава е историята в този роман, чиито стил и темпоритъм напомнят за големия Хенри Джеймс."

          „Ню Йорк Таймс“

 

"Първокласен исторически трилър в духа на старите класики, който ще ви накара да се замислите за деструктивната сила на спиритуализма и религията."

          Стивън Кинг

 

"Едва ли някой от читателите ще остане равнодушен към този разказ за сблъсък на силни воли, към тази изящна игра на вяра и доверие."

          „Буклист“

 

"Чудо или заговор за убийство, колко далеч може да стигне човек, за да докаже вярата си, и докъде може да се простират границите на преживяна в детството травма? Донахю е майстор в разплитането на тези психологически дилеми."
          „Пъблишърс Уийкли“
Първа глава.
Милосърдна (медицинска) сестра – акушерка, кърмачка, бавачка, болногледачка
Пътуването не беше по-лошо от очакванията ѝ. Влак доЛивърпул, нощен кораб до Дъблин, после бавният неделен влак към вътрешността на острова до малко градче, наречено Атлон.
Един кочияш я чакаше отпред.
– Госпожа Райт?
Либ познаваше много ирландци, предимно войници. Но оттогава бяха минали много години, затова сега напрегна слух, за да схване акцента.
Той отнесе багажа є до нещо, което нарече “кабриолет”. Абсурдно бе да наречеш подобна каруца кабриолет, но абсолютно в стила на ирландското самохвалство. Либ се настани на единствената пейка в средата и обувките ѝ се оказаха опасно близо до дясното колело на каруцата. Разтвори чадъра, за да се предпази от ситния дъждец, и въздъхна. Все пак беше по-добре от претъпкания влак.
Седнал в другия край на същата пейка, почти облегнат върху рамото ѝ, кочияшът изплющя с камшика и се провикна:
– Дий!
Рунтавото пони се размърда и пое с нежелание напред.
Малкото хора по пътя ѝ изглеждаха бледи и рахитични и Либ го отдаде на известната картофена криза. Запита се дали рахитът не е причина и за липсващия зъб на кочияша.
Мъжът направи някаква забележка за мъртвите.
– Моля?
– Мъртвата точка, мадам.
Либ чакаше още обяснения, докато стискаше здраво тясната пейка. Едва успяваше да запази равновесие. Той посочи надолу под себе си.
– Тук сме точно над пресечната точка на диагоналите от четирите ъгъла на страната.
Тя можеше да отвърне, че неясната форма на острова няма четири ъгъла, но си замълча. Вероятно човекът имаше навик да си изкарва бакшиши, като разказва небивалици на туристите. Но тя не беше турист. Затова просто наклони чадъра на една страна като преграда между тях.
От двете страни на пътя се виждаше еднакъв червеникавокафяв тинест пейзаж, който предразполага към какви ли не болести. Редуваха се ниви, разделени от тъмни храсти, сивкави останки от селски къщи, почти покрити с трева. Нищо от това не можеше да се нарече живописно. Вътрешността на Ирландия беше ниска и равна като дъното на мръсна и влажна чиния.
Каруцата напусна покрития с чакъл път и отби по една по-тясна прашна пътека. Случайното потропване по чадъра ѝ премина в постоянен барабанен звук. Либ се загледа в две-три бараки без прозорци покрай пътя и си представи как във всяка от тях се е свряло по едно семейство заедно с животните, за да се скрият всички от дъжда. От време на време каруцата достигаше до разклонение с друга пътека, водеща към друга купчина покриви, вероятно част от някакво село, но очевидно не и към селото, където отиваше, защото те продължаваха напред. Трябваше да попита кочияша колко време щеше да отнеме пътуването.
Старшата сестра в болницата є бе казала само, че в това село се нуждаят за две седмици от опитна медицинска сестра. Цената на пътуването до и от Ирландия беше за сметка на работодателя, както и режийните. На Либ ѝ се стори странно, че периодът е строго определен. Откъде бяха сигурни, че пациентът ще има нужда от нея не повече и не по-малко от две седмици? Вероятно я изпращаха да замества друга сестра. Така или иначе, плащаха щедро за услугите ѝ, а и разнообразието щеше да є се отрази добре. В болницата работата є не беше особено ценена – на ветераните от Скутари се гледаше като на сноби, непрофесионалисти, от които можеш да очакваш само основните умения. Ако не друго, двете седмици в Ирландия щяха да разсеят скуката ѝ за известно време.
Тя устоя на желанието да бръкне под наметалото и да извади часовника – така нямаше да накара времето да се забърза, само щеше да намокри часовника.
Още една порутена къща, обърната с гръб към пътя. Остатъците от стени сочеха към небето. Тази все още не беше потънала в бурени. Вратата я нямаше и Либ мярна черната вътрешност на стаите: явно наскоро бе станал пожар. Зачуди се как е възможно да избухне пожар в тази подгизнала земя. Никой не си бе направил труда да разчисти пожарището, нито да смени сламата на покрива. Нали все разправят, че ирландците не са по ремонтите.
На тревата пред срутената къща стоеше жена с мърляво боне с къдрички по края. На плета до нея се бяха наредили деца. Тракането на каруцата ги накара да тръгнат напред с протегнати и свити в шепи ръце, сякаш искаха да уловят дъжда.
Либ отмести поглед.
– Гладният сезон – подметна каруцарят.
Но лятото беше в разгара си. Възможно ли беше храната да не достига дори сега?
Изтърколи се още един час. Каруцата подмина друга просеща жена, но този път кочияшът не направи коментар. Къде са мъжете им, запита се Либ и огледа обувките си. Бяха напръскани с кал от колелото. Настилката на пътя беше разбита и на няколко пъти каруцата цопваше в толкова дълбока локва, че Либ трябваше да стисне здраво пейката, за да не изхвръкне от нея.
Още къщи, някои с три, дори с четири прозорци. Обори, бараки. Голяма двуетажна къща, после още една. Двама мъже товареха някакъв фургон, обърнаха се към каруцата и единият прошепна нещо на другия. Да не би да намираха за странен пътническия ѝ костюм? Толкова рядко ли се срещаха непознати в този край на света? Местните изглежда живееха толкова затворено, че спираха работа, за да обсъдят всеки новопоявил се странник.
Пред тях изникна бяла сграда с островръх покрив. Най-отгоре имаше кръст – католическа църква.
Либ осъзна, че са пристигнали в селото, чак когато кочияшът дръпна юздите и спря, макар че по английските стандарти се озоваха просто сред жалка купчина бараки. Сега вече можеше да извади часовника: наближаваше девет, а слънцето все още подаваше глава над хоризонта. Понито се наведе и започна да преживя над туфа трева. Либ се огледа. Явно бяха насред единствената улица на селището и по нея не се виждаше нито едно кръстовище. Търсеше да разпознае нещо, което да съответства на представата є за странноприемница.
– Трябва да се настаните в кръчмата.
– М-моля?
– При Райън – кимна кочияшът наляво към неугледна сграда без табела.
Схваната от пътуването, тя подаде ръка на мъжа и слезе. Изтръска чадъра си, сви го и го прибра.
Вонята я удари в мига, когато пристъпи в ниското помещение на кръчмата. Освен тлеещият огън под масивен комин, вътре светеха само две лампи. Едно момиче наместваше буркан с чай в редицата с буркани, наредени на висок рафт. Приведен над тезгяха младеж разглеждаше някакъв документ.
– Т‘ва ли е поръчката?
– Да – отвърна момичето, без да поглежда.
– Пътувам в петък. Ох, представям си как ще си натъпча търбуха с онова говеждо!
– Приятно пътуване – отвърна хладно момичето.
– Добър вечер – прекъсна ги Либ. – Дано не съм сбъркала мястото?
Младежът чукна по шапката си и излезе.
– Вие трябва да сте англичанката – каза момичето малко по-високо от очакваното, сякаш Либ беше глуха. – Ще кача багажа ви горе. Да ви сервирам ли вечеря?
Либ потисна възмущението си – щом в селото нямаше нормален хотел, а семейство О‘Донъл не искаше или нямаше възможност да осигури стая за наетата от тях сестра, явно беше безсмислено да се ядосва и гневи. Затова само кимна и влезе през вратата до комина. Озова се в малка стая без прозорци, която трябваше да мине за трапезария. Вътре седеше монахиня със скрито под колосаната монашеска шапка лице. Либ потръпна лекичко, защото от години не бе виждала такива одежди. Монахините в англиканската църква не носеха подобни покривала.
– Добър вечер!
Божията служителка отвърна с привеждане, което можеше да мине за поклон. Сигурно є беше забранено да говори с друговерци или бе дала обет за мълчание. Либ седна до единствената друга маса и погледът ѝ се плъзна далече от монахинята. Зачака нервно храната. Стомахът ѝ се бунтуваше и тя тайно се надяваше червата ѝ да не къркорят много, за да не се чуе. Изпод черната одежда на другата гостенка долетя слаб тракащ звук: прословутата броеница.
Когато най-после момичето донесе подноса с храната, монахинята наведе глава и зашепна нещо. Благодари на Господ за храната, предположи Либ. Подборът на ястия определено беше любопитен: овесен хляб, зеле, някаква риба.
– Предполагах, че ще има картофи? – каза вежливо тя.
– Следващия месец ще има и картофи.
Чак сега разбра защо каруцарят беше нарекъл този сезон „гладния”. Картофите се вадеха през есента!
Всичко, което сложи в устата си, имаше вкус на торф, но въпреки това опразни чинията си. След Крим беше свикнала да не оставя и хапка на вятъра.
До нея долетя шум откъм кръчмата отпред. Четирима души – две жени и двама мъже – влязоха в трапезарията.
– Бог да пази всички тук!
Либ не знаеше правилния отговор, затова само кимна.
– Вас също – отвърна някой.
Монахинята. Тя направи кръстен знак, докосвайки последователно челото, гърдите, лявото и дясното си рамо. (Ръцете ѝ бяха месести, като на селянка.) После напусна стаята, но Либ не разбра дали защото беше взела всичко, което искаше от мижавата си порция, или за да освободи втората маса за новодошлите.
Двамата фермери и жените им се оказаха доста шумна компания. Може би бяха пили цялата неделна утрин? „Кръчма” – сега вече є стана ясно защо каруцарят използва тази дума. Не странноприемница или хотел, а кръчма, пивница. От разговора им за „свръхестественото чудо”, в което няма да повярваш, ако не го видиш със собствените си очи, Либ направи извод, че са били на някакво представление.
– Според мен други хора стоят зад тази работа – каза един от мъжете. Жена му го сръга с лакът, но той настоя. – Тя е само изпълнителката…
– Госпожо Райт?
Либ обърна глава. Непознатият се представи.
– Аз съм доктор Макбриърти.
Това име ѝ бе дала старшата сестра с последните си наставления. Тя стана и подаде ръка за поздрав. Рехави побелели мустаци, на главата само няколко косъма. Смачкано сако, покрити с пърхот рамене и бастун с кръгла глава. Някъде към… седемдесетте?
Фермерите и съпругите им ги загледаха с интерес.
– Благодаря ви, че се съгласихте да изминете целия път дотук – отбеляза той, сякаш Либ бе дошла на посещение, а не с работен ангажимент. – Сигурно прекосяването е било ужасно?
– Не повече от онова, което очаквах.
– Ако сте приключили с храната…
Тя го последва и двамата излязоха от трапезарията. Вдигнало лампата над главата си, момичето от кръчмата им кимна към тясната стълба за втория етаж.
Стаята ѝ се оказа невъобразимо малка. Куфарът зае по-голямата част от нея. Очакваше ли се да остане на четири очи с доктор Макбриърти в тази килия, за да обсъдят подробностите по ангажимента ѝ?
– Много добре, Маги – обърна се към момичето той. – Как е кашлицата на баща ти?
– Малко по-добре.
– Госпожо Райт – подхвана той, когато останаха сами, посочвайки ѝ единствения стол в стаята. Либ се надяваше да я оставят десетина минути на спокойствие, за да използва тоалетната и да се измие. Но седна послушно. Докторът се облегна на бастуна си. – На каква възраст сте, ако не е неучтиво да попитам?
Значи все пак щеше да има интервю въпреки уверенията, че работата ѝ е гарантирана.
– Скоро ще навърша трийсет.
– Разбрах, че сте вдовица. И когато сте останали без доходи, сте решили да станете медицинска сестра?
Той – какво, нима проверяваше информацията от старшата? Или дадените от самата нея данни? Тя кимна.
– По-малко от година след брака ни.
– И работите в болницата…
– През септември ще станат три години. – Което само по себе си беше забележително, защото повечето сестри издържаха най-много месец: „безотговорни повлекани”, оплакваше се госпожа Гампс на портиера. – Преди това съм работила в няколко семейства – добави тя, – след периода, в който обслужвах собствените си родители. Бях до тях до последния им дъх.
Той се замисли за момент, после попита:
– Разбрах, че сте обучавана от самата госпожица Найтингейл?
Ах, значи причината, поради която Либ трябваше да прекоси Ирландско море, беше госпожица Найтингейл! Сигурно семейство О‘Донъл беше с положение тук, щом можеха да си позволят да заплатят целия път от Англия до Ирландия за по-надеждна сестра. Тогава защо само за две седмици? И защо не я посрещнаха в собствения си дом?
– Да, имах честта да бъда обучена от нея в Крим.
– Истински героизъм!
Стори є се превзето да отговори с „не” и арогантно да каже „да”.
– Сигурно имате опит и в хирургията, което е почти уникално за жена – похвали я докторът.
Либ кимна колкото може по-скромно:
– Освен това знам какво да правя при холера, дизентерия и малария, а през зимата – и при замръзвания.
На практика работата на английските сестри през по-голямата част от времето им бе да пълнят дюшеци, да варят каша и да мият съдовете. Но Либ не искаше Макбриърти да я вземе
за проста прислужница. Хората не разбираха, че много често да спасиш човешки живот, опираше до намиране на плат за превръзка или до отпушване на отходен канал.
– Госпожица Найтингейл е истинска светица на нашето време.
Либ предположи, че той очаква да чуе повече за нравствените добродетели на нейната учителка, но вместо това каза:
– Аз съм медицинска сестра.
– Доброволка?
Вместо да изясни положението, тя обърка още повече събеседника си и това накара лицето ѝ да пламне.
– Исках да кажа, че съм една от обучените медицински сестри, а не просто милосърдна сестра – каза тя.
Защо трябваше да се чувства неловко заради това? Госпожица Найтингейл винаги напомняше на своите ученички, че заплащането на труда им не намалява силата на техния алтруизъм.
– Прекрасно. Някога обслужвали ли сте дете, госпожо Райт?
Тя се сепна, но само за момент.
– Предполагам, че принципът е същият. Моят пациент дете ли е?
– Казва се Ана О‘Донъл – кимна доктор Макбриърти.
– Какво е състоянието є?
Той въздъхна.
Нещо фатално, помисли си Либ. Но действа бавно, щом все още не я е убило. Най-вероятно туберкулоза, като се има предвид влажният климат.
– Не можем да я наречем болна. Впрочем единственото ви задължение ще бъде да я наблюдавате.
Любопитен избор на глагол. Ужасната сестра от „Джейн Еър”, която трябва да наблюдава лудата, скрита на тавана.
– Наели сте ме да пазя дете?
– Не, не да го пазите, да го наблюдавате.
Колко странно! Обучена от госпожица Найтингейл медицинска сестра, наета да наблюдава пациент, за да разбере какво изисква болестта и да го достави. Не лекарство – това е работа на лекар, – а нещата, за които тя казваше, че са толкова важни за оздравяването, колкото и лекарствата: въздух, светлина, хигиена, почивка, храна, комфорт и разговори.
– Ако съм ви разбрала добре…
– Съмнявам се, че можете да ме разберете и вината е само моя. – Макбриърти облегна юмрук на ръба на мивката. Либ непременно би му предложила стол, ако можеше да го направи, без да го засегне. Старият човек продължи: – Не искам по никакъв начин да ви настройвам предварително – продължи той, – мога само да ви кажа, че случаят е изключителен, необичаен и объркващ. Истинско чудо. – Той замълча за момент, сякаш очакваше ответна реакция, но такава не последва. – Фактите са следните: Ана О‘Донъл твърди… родителите є твърдят, че не се е хранила от единайсетия си рожден ден.
0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката