Лого на Издателство Милениум

Тайната на "Ред Хауз"

Категория: Криминални книги

Превод от английски: Маргарита Терзиева
Оформление: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 256
Година: 2015
ISBN: 978-954-515-329-7
  • Цена:
  • 14.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 12.60 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

Изстрел от пистолет е звукът, който никой не очаква да чуе насред тихата английска провинция. Когато смъртоносното ехо отеква из стаите на имението „Ред Хауз“, от предишното спокойствие не остава и следа. Домашното парти на заможния домакин Марк Аблет е помрачено от убийство, а красивата къща се готви да разкрие дълго пазените си тайни. Между следобедния чай, голфа и игрите на билярд един аматьор с остър ум влиза в обувките на най-великите детективи в литературата, за да разплете загадката на „Ред Хауз“ и на неговите обитатели.
 
Написана през 1922 година, „Тайната нa „Ред Хауз“ е първата и единствена детективска история от автора на „Мечо Пух“ А. А. Милн. Тя блести с остроумен диалог, умело заплетена мистерия и интригуващи герои и е считана за класика в жанра на „убийство в заключена стая“.
1. Какво изплаши госпожа Стивънс
 
В ленивия летен следобед имението „Ред Хауз“ се бе отдалo на обичайната си почивка. Пчелите жужаха мързеливо над цветните лехи, а от върховете на високите брястове се носеше нежното гукане на гълъбите. От далечните градини долиташе бръмчене на косачка и този най-успокояващ от всички провинциални звуци беше още по-приятен, защото тя работеше, докато другите почиваха.

Денят бе спрял в часа, когато дори и онези, чийто дълг беше да задоволяват желанията на другите, се радваха на няколко мига за себе си. Хубавката камериерка Одри Стивънс довършваше най-новата си и красива шапка и бъбреше с леля си – готвачка и икономка в ергенския дом на господин Марк Аблет.
 
– Джо ли? – попита разсеяно госпожица Одри, без да откъсва очи от шапката, взе една карфица от устата си, забоде я на точното място и каза: – Той харесва розовото.

– Аз също нямам нищо против розовото – отвърна леля ѝ. – Джо Търнър не е единственият.

– Това не е цвят за всеки – отбеляза Одри, вдигна шапката нагоре и я огледа замислено. – Стилна е, нали?

– О, ще ти стои чудесно, щеше да стои чудесно и на мен на твоята възраст. Но на моите години ми се струва малко претенциозна, въпреки че, смея да твърдя, се обличам по-добре от много други. Никога не съм се правила на каквато не съм. Щом съм на петдесет и пет, значи съм на петдесет и пет, и толкова.

– Не беше ли на петдесет и осем, лельо?

– Казах го просто като пример – отвърна леля ѝ със завидно достойнство.

Одри вдяна конец в иглата, протегна ръка, огледа критично ноктите си за момент и после започна да шие.

– Тази история с брата на господин Марк е много странна, не мислиш ли? – поде тя. – Представи си, двамата не са се виждали цели петнайсет години. – Засмя се някак смутено и продължи: – Чудя се какво ли бих правила, ако не видя Джо петнайсет години.

– Сутринта казах и пред другите – отсече леля ѝ, – тук съм от пет години и никога не съм чувала за брат. Мога да го потвърдя пред всеки, дори и пред свещеника на смъртното си ложе. Откакто съм в тази къща, не се е появявал никакъв брат.
 
– Направо бях като цапната с мокър парцал, като заговори за него тази сутрин. Не успях да хвана разговора от началото, но когато влязох… за какво точно влязох… горещо мляко ли беше или препечени филийки? …всички всички това обсъждаха. Господин Марк се обърна към мен и каза с онзи негов глас – нали го знаеш как говори на прислугата? – та каза: „Стивънс, брат ми ще дойде на посещение днес следобед. Очаквам го към три“. Така ми каза и добави най-спокойно: „Когато пристигне, го заведи в кабинета“. „Добре, сър“, отвърнах покорно, но казвам ти, през целия си живот не съм била толкова изненадана. Нямах представа, че има брат. „Брат ми идва от Австралия“, точно така каза. „Бях забравил за него, защото живее в Австралия“.

– Може и да живее в Австралия – заяви скептично госпожа Стивънс. – Не искам да си отварям устата само за да добавя и аз нещо по въпроса, дори не знам къде се намира тази страна, но със сигурност мога да твърдя, че този брат никога не се е появявал в къщата. Не и откакто съм тук, а това са пет години.

– Да, лельо, но той не си е идвал от петнайсет години. Чух господин Марк да разговаря с господин Кейли. „Петнайсет години“, така каза. Господин Кейли е бил ученик, когато братът на господаря си е тръгнал. Познавал го е бегло, като дете, още преди онзи да замине за Австралия. Знам, защото чух господин Кейли да обяснява на господин Бевърли. Каза също, че още тогава не го е харесвал. – Аз не говоря празни приказки, Одри. Идея си нямам какво е ставало, когато господин Кейли е бил дете. Говоря само за неща, които знам със сигурност, а това са последните пет години ден по ден, седмица по седмица. И съм готова да се закълна, че през тези пет години, ден по ден и седмица по седмица, кракът на този брат не е прекрачвал прага на къщата. Ако е бил в Австралия, както твърдиш, сигурно си има конкретен повод.

– Какъв повод? – попита разсеяно Одри.
 
– Няма значение какъв. Грижа се за теб, откакто майка ти почина, затова ще ти кажа нещо, скъпа, и се надявам да го запомниш – когато един джентълмен замине за Австралия, значи има определена причина. И когато остане там петнайсет години, както твърди господин Марк, и мога да се закълна, че е така, поне що се отнася до последните пет години, то за това също си има определена причина. Но едно добре възпитано момиче не бива да пита каква е тя.

– Забъркал се е в неприятности – продължи безгрижно Одри. – На закуска говореха, че е бил доста буен. Натрупал дългове. Радвам се, че Джо не е такъв. Казах ли ти, че е събрал петнайсет паунда в пощенска банка?

Ала този следобед нямаше да има повече разговори за Джо Търнър. Звънецът на входната врата вдигна Одри на крака и тя вече не беше Одри, а госпожица Стивънс. Застана пред огледалото, намести за последен път шапката и рече:

– Беше входната врата. Сигурно е той. Господин Марк ми нареди да го заведа в кабинета му. Предполагам, че не иска другите дами и господа да го видят. И без това всички заминаха за голф игрището. Чудя се дали ще остане. Сигурно е донесъл злато от Австралия… Може да разкаже нещо за онази страна. Говорят, че там всеки намира злато, но аз и Джо…

– Тичай, Одри.

– Тичам, лельо – каза Одри и припна навън.
 
Отворената врата на „Ред Хауз“ предлагаше на госта, застанал на алеята пред къщата под палещото августовско слънце, приветлив вестибюл, навяващ с вида си обещание за прохлада. Помещението беше просторно, с нисък таванпо който се виждаха дебели дъбови греди, боядисани в кремаво стени, прозорци с оловни рамки и сини завеси. От двете му страни имаше врати, които водеха в други дневни стаи. Прозорците на отсрещната страна гледаха към малък зелен двор и въздухът между отворените крила танцуваше весело. Широките ниски стъпала на стълбището се виеха по дясната стена, после завиваха наляво към коридор, който продължаваше по цялата дължина на помещението и водеше до спалните. Това беше важно, при положение че дошлият имаше намерение да остане и за през нощта, но засега намеренията на господин Робърт Аблет по този въпрос бяха неизвестни.
 
Одри прекосяваше вестибюла и се стресна, когато видя господин Кейли да седи дискретно под един от прозорците с книга в ръка. Не че имаше причина за изненада; тук беше много по-прохладно от голф игрището, но този следобед къщата изглеждаше празна, сякаш всички бяха навън или – може би в такъв ден това беше най-мъдрото решение – се бяха прибрали по стаите да си дремнат. Точно затова братовчедът на господаря господин Кейли я изненада, а уплашеното възклицание, което нададе, когато внезапно се натъкна на него, я накара да се изчерви.

– Моля за извинението ви, сър, не ви видях веднага – побърза да се разкае тя.
Кейли вдигна поглед от книгата си и ѝ се усмихна. Колко привлекателна беше тази усмивка на широкото му грозно лице!

„Какъв джентълмен е този господин Кейли“, мислеше си Одри, докато продължаваше напред, и се запита какво ли би правил горкият господар без него. Ако например сеналожеше този брат да бъде отпратен отново в Австралия, основният изпращач щеше да бъде господин Кейли.

– Значи това е господин Робърт – измърмори на себе си тя, когато застана пред посетителя.

После щеше да разправя на леля си как на мига би познала, че този човек е брат на господин Марк, където и да го види, сред колкото и хора да бъде. Но всъщност той я озадачи. Дребничкият пъргав Марк със старателно заострената си брадичка и грижливо завити нагоре мустаци имаше пъргавите шарещи очи, които непрестанно се местеха от един събеседник на друг независимо от компанията. Те регистрираха всяка предназначена за него усмивка, ако разказваше нещо забавно, и не пропускаха нито един изпълнен с очакване поглед, щом дойдеше негов ред да каже нещо. Колко различен беше той от този груб, зле облечен, излязъл сякаш от колониалната епоха мъж, който я изследваше с поглед изпод вежди.

– Трябва да се видя с господин Марк Аблет – изръмжа той и думите му прозвучаха почти като заплаха.

Одри бързо се съвзе и се опита да го омилостиви с усмивка. Тя си имаше усмивка за всеки.

– Да, сър. Той ви очаква.

– О, значи знаете кой съм?

– Господин Робърт Аблет, предполагам?

– Точно така. Очаквал ме бил, така ли? Кажи сега и че ще се зарадва да ме види – изкиска се той.

– Заповядайте, сър – каза чинно Одри, пропускайки шегата му, поведе го към втората врата отляво и я отвори. – Господин Робърт Аб… – започна тя, но спря насред думата.
Стаята беше празна. Одри се обърна към мъжа зад гърба си. – Моля ви, седнете, сър. Аз ще потърся господаря. Знам, че си е у дома, защото ни предупреди, че идвате днес следобед.

– Аха. – Мъжът огледа помещението и попита: – Как му викате на това място?

– Кабинет, сър.

– Кабинет ли?

– Стаята, където господарят работи, сър.

– Работи ли? Гледай ти. Не съм чувал да е свършил и едно нещо през живота си.

– Тук господарят пише, сър – отвърна Одри с достойнство. Фактът, че господин Марк „пише“, макар никой да не знаеше какво точно, беше повод за гордост сред прислугата.

– Не ви се виждам добре облечен за салона, а?

– Ще кажа на господаря, че сте тук – оповести официално Одри, затвори вратата зад себе си и го остави сам в кабинета.

Ох, колко много имаше да разказва на леля си! Умът ѝ забръмча от напрежение, когато започна да преповтаря наум казаното от него и казаното от нея. „Щом го видях, веднага си казах…“ Боже, все едно някой я бе цапнал с мокър парцал. Парцалите бяха сериозна заплаха за Одри. Особено мокрите.

Но най-неотложната задача беше да намери господаря. Тръгна към библиотеката, надникна вътре, върна се колебливо назад и застана пред Кейли.

– Извинете, сър – рече смирено и почтително, – знаете ли къде мога да открия господаря? Господин Робърт дойде.

– Какво? – вдигна поглед от книгата си Кейли. – Кой?

Одри повтори думите си.– Не знам, Одри. Не е ли в кабинета си? Мисля, че след обяда отиде до Храма. Не си спомням да съм го виждал от тогава.

– Благодаря ви, сър. Ще погледна там.

Кейли се върна към книгата си.

„Храмът“ се помещаваше в една стара тухлена лятна постройка в градината зад къщата, на разстояние около триста метра. Понякога Марк идваше тук да медитира, преди да се оттегли в „кабинета“ и да запечата мислите си на хартия. Не че тези мисли бяха нещо безценно; той ги забравяше на масата за вечеря много по-често, отколкото върху белия лист, и ги оставяше върху листа много по-често, отколкото в печатницата. Но това не му пречеше да се огорчава, когато някой споменеше Храма без нужното уважение, сякаш сградата беше издигната с някаква прозаична цел като ухажване или пушене на цигара след вечеря, което всъщност си беше самата истина. Веднъж завариха двама от гостите му да играят домино там. Марк не каза нищо, само попита малко по-остро от обичайното дали не биха могли да намерят друго място за заниманието си, но от тогава двамата никога повече не бяха поканени в „Ред Хауз“.

Одри приближи Храма, погледна вътре и отново се върна в къщата. Оказа се, че е била целия път до тук напразно. Господарят сигурно си беше в стаята. „Не ви се виждам добре облечен за салона, а?“ Кажи сега, лельо, ти би ли поканила в приемната си непознат с червена кърпа около врата, огромни прашни ботуши и… Я, какво е това? Някой стреля по зайци. Леля обожава заек в лучен сос. Ох, колко е горещо! Не бих отказала чаша чай. За нейно успокоение господин Робърт не възнамеряваше да остава през нощта; беше ясно, защото не носеше никакъв багаж. Естествено, господин Марк би могъл да му даде нещо от своя гардероб. Той имаше дрехи за десетима. Не, Одри просто не можеше да повярва, че двамата са братя.

Тя се върна в къщата и докато минаваше покрай стаята на прислужничките, вратата ненадейно се отвори и от там се подаде едно изплашено лице.

– Хей, Од – прошепна Елси, после каза на някого зад гърба си. – Одри е.
– Влез, Одри – повика я госпожа Стивънс.

– Какво става? – учуди се Одри и надникна в стаята.

– Ох, скъпа, да знаеш как ме изплаши! Къде беше?

– Ходих до Храма.

– Чу ли нещо?

– Какво да чуя?

– Пукот, експлозия и други ужасни неща.

– А, да – отвърна Одри, видимо облекчена. – Сигурно някой от мъжете стреля по зайци. На идване си рекох: „Леля обожава заек в лучен сос“. Не бих се учудила, ако…
 
– Зайци ли? – смръщи вежди леля ѝ. – Експлозията беше вътре в къщата, момиче.

– Точно така – намеси се Елси, една от прислужничките. – Казах на госпожа Стивънс, нали така, госпожо Стивънс, казах ви: „Ами ако е в къщата?“.

Одри погледна леля си, после Елси.

– Дали е носел револвер със себе си?

– Кой? – попита развълнувано Елси.

– Ами този брат. От Австралия. Щом го видях, си рекох: „Не си стока, човече“. Точно това си рекох, Елси, ощепреди да си отвори невъзпитаната уста и да ме заговори. – Тя се обърна към леля си и додаде: – Честна дума, лельо.

– Както съм казвала неведнъж, човек не бива да си има работа с някого, пристигнал от Австралия – заключи госпожа Стивънс и се облегна на стола си, дишайки на пресекулки.
 
– Не бих излязла от тази стая дори да ми дават хиляда паунда.

– Ох, госпожо Стивънс – въздъхна Елси, която отчаяно се нуждаеше от пет шилинга, за да си купи нови обувки, – аз също не бих излязла при това положение, но…

– Боже! – изрева госпожа Стивънс и рязко изпъна гръб.

Всички напрегнаха слух. Двете момичета инстинктивно се приближиха към стола на старата жена. В същия момент някой задумка по вратата, риташе, блъскаше и крещеше.

– Чуйте!

Одри и Елси се спогледаха страхливо. В стаята се разнесе мъжки глас, силен и като че ли изплашен.

– Отворете вратата! – извика той. – Казах, отворете вратата!

– Не отваряйте – изкрещя госпожа Стивънс, изпаднала в паника, сякаш именно вратата я тревожеше неистово. – Одри, Елси, не го пускайте вътре!

– По дяволите, отворете вратата! – гръмна отново гласът.

– Ще ни избие всички до една – разтрепери се тя.

Ужасени, двете момичета се притиснаха до нея, госпожа Стивънс обгърна с ръце раменете им и замръзна на стола си в очакване.
Удоволствие за всеки почитател на загадките и леко кървавите главоблъсканици, заслужава си всяка секунда експлоатация на сивите клетчици.

из ревюто в блога "Фентъзийното място на Ана Хелс"

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката