Лого на Издателство Милениум

Русия от Горбачов до Путин

Категория: Документалистика

Превод от английски: Денис Коробко
Оформление: Венета Атанасова

Меки корици
Формат: 16x23
Страници: 320
Година: 2016
ISBN: 978-954-515-348-8
  • Цена:
  • 19.99 лв.
  • Поръчай онлайн (-40%) за 11.99 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

Истината за най-новата история на Русия

През 1985 г. перестройката на Михаил Горбачов отваря Русия за света, слага край на Студената война и дава на хората свобода. Трийсет години по-късно Русия се е превърнала в корпоративна държава, обхваната от империалистически национализъм, раздухван от авторитарен президент, който разпалва конфликти на границата на Европа. Какво довежда до тази метаморфоза?
 
Отговор на този въпрос търси известният журналист Аркадий Островски в едно вълнуващо пътуване от свободата на Горбачов до войната на Путин. Главните действащи герои в него са не политиците и икономистите, а идеолозите и журналистите – тези, които носят отговорност както за излизането на Русия от авторитарната система, така и за връщането й към нея.

"Забележителен поглед отвътре към най-новата история на Русия." 
Ан Епълбаум, лауреат на „Пулицър“ за „ГУЛаг: Лагерите на смъртта“
 
 
"Историята за превръщането на съветска Русия в днешната Путинова империя е невероятна творба, създадена от първокласен автор."
Том Стопард, британски драматург
 
"Островски познава в детайли тайните на Кремъл. Той проследява възраждането на държавата от отломките на СССР, като проникновено анализира взаимодействието между медиите и парите."
Саймън Монтефиоре, автор на „Сталин, червеният цар“
 
 
"Авторът съчетава дълбоката си любов към родината с откровения поглед към проблемите й в периода на нейната най-нова история. Книгата му осветлява някои от най-мрачните кътчета на тази епоха."
A. Д. Милър, писател
 
"В Русия винаги интелектуалците, пропагандистите, визионерите и пророците са имали първостепенна роля, докато гангстерите, КГБ и олигарсите са я прекроявали и са чертаели съдбата й. Книгата на Аркадий Островски е точно за това."
Питър Померанцев, автор на „Нищо не е истина и всичко е възможно“
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
"БАЩИ И ДЕЦА"
 
Егор Яковлев: „Тъжно е, наистина, но трябва да кажа, че нашето поколение напусна сцената. Някой, разбира се, все още би могъл да издава вестник на „отишлото си поколение”, но всеки некролог в него ще означава, че той е изгубил читател”.
 
***
 
За раждането на първия капиталистичеки вестник в Русия – Комерсант:
 
Читателите и авторите на „Комерсант” възприемат съветската цивилизация не като обект за изследване или размисъл, а като арена за постмодерни игри и подигравки, като извор за словесни игри и карикатури. Писменият съветски език, който отдавна е загубил връзката си с литературата, е станал толкова закостенял, че лесно се поддава на това упражнение. Посткомунистическата Русия не разполага със собствен сериозен език, за да обясни най-голямата трансформация на века. Думи като „истина”, „дълг” и „героизъм” са напълно обезценени. През 1990-а – годината, в която започва да излиза „Комерсант”, литературоведката Мариета Чудакова пише в дневника си: „Нима някой се надява, че народът ни ще роди „нова дума”? Не, никой не се надява. Как може да се случи подобно нещо при тази тотална липса на патос?”
 
Това, което се ражда, е „стьоб” – подигравка, принизяване и театралничене с всичко, което би следвало да е сериозно. „Стьоб” става запазена марка на „Комерсант” – заглавията му са изпълнени с игри на думи и двусмислия: „Градският съвет издава заповед месото да поевтинее. Месото отказва”, „Хомосексуалистите свързват двата края” или „Социализъм с човешки край”. Инфекцията „стьоб” се превръща в епидемия за руските медии. Тя осмива и обезценява фалшивия патос на епохата на Перестройката, но не довежда до раждането на нови идеи и значения. Зад самодоволната усмивка и подигравка се крие празнота.
 
В началото на 90-те години обаче „Комерсант” е вестник от нов тип, който не само описва реалността по друг начин, но и се опитва да я формира. За да постигне тази цел, той има нужда от нов език. Човекът, който може би има най-голяма заслуга за създаването му – не само за „Комерсант”, но и за всички постсъветски медии – е политическият колумнист Михаил Соколов. „Когато започнах да пиша за „Комерсант”, канонът на съветския печат вече не съществуваше – спомня си той. – Нямаше го и революционното „На барикадите!”, което призовава на борба срещу тъмните сили.” Соколов въвежда трети вариант: остранен, ироничен стил в традицията на прозата на XIX век.
 
В Москва почти денонощно работят импровизирани щандове – млади и стари излизат да продават каквото могат – чифт чорапи, бутилка водка, пакетче масло, порносписания, библии, ябълки – всичко. Гледката е невиждана, но през зимата на 1991 г. никой не мисли за естетика – сизключение на „Комерсант”, разбира се. По-младите и по-енергичните пътуват до Турция и Китай и пълнят евтини полиетиленови торби с якета, палта и бельо, които продават обратно у дома. Тези „куфарни търговци” обличат страната.
 
Но всичко това се случва не поради бедност, а в резултат от освобождаването на силите и инстинктите, които години наред са ферментирали под официалната съветска пропаганда, потискани от държавата. Хората, които продават хляб и масло на улицата, го правят не заради друго, а защото им е позволено да търгуват.
 
В зората на 90-те години капиталистите извират от дъното. Те са черноборсаджии, авантюристи, мошеници, хитреци и тем подобни. Повечето от тях правят първите си стъпки в кооперативите. Те са колоритни хора и се обличат подобаващо – екстравагантно и с ярки дрехи, в повечето случаи без вкус. Обожават виолетовите и фосфоресциращите жълти якета. Но ярък не значи красив и сит. Отровните цветя често са с ярки цветове – това е форма на самозащита или предупреждение за птици и животни: изяжте ме и ще умрете.
 
Тези ярки мехури са хората, които „Комерсант” иска да облече и образова и на които най-вече иска да придаде сериозен и вглъбен вид на класа или, ако използваме терминологията на Ленин, „класово самосъзнание”. „Най-важното качество на един вестник не е информацията и емоциите, а чувството за социална принадлежност. Когато си взимаш вестник, ти се чувстваш част от определена класа”, обяснява Владимир Яковлев.
 
Първо идва вестникът, след него се появява класата. „Комерсант” организира живота, който страда от липса на структура, в отделни рубрики и теми. „На редакционните съвети постоянно спорехме на коя страница какво да отиде. Дали материалът за този човек да е на втора страница, която е за икономическа политика и тези, които я правят, или трябва да го прехвърлим на бизнес страницата, или пък още по-назад – на девета, която е криминална – спомня си редакторката Елена Нусинова, работила от самото начало с Яковлев. – Обичайното развитие беше от държавниците през бизнесмените към криминалните фигури. Разговорите се водеха горе-долу така: „Той на твоята страница ли ще е или на моята? Добре, нека остане на твоята (бизнес) и този път, после ще дойде на моята (криминална), освен ако не го убият дотогава и не отиде при некролозите.”
Началото на 90-те години е време на необуздано предприемачество, когато всичко изглежда възможно. Държавата е слаба, а частната инициатива и индивидуализмът – силни. Това е може би най-свободното време в руската история. Както отбелязва Владимир Яковлев, „ние бяхме като деца в детската градина с истински автомати в ръцете”.
 
„Комерсант” е плътта и кръвта на руския капитализъм и носи някои от неговите неприятни родилни белези. Той е частично финансиран от американския търговец на зърно Томас Дитмър, когото Владимир Яковлев среща в края на 80-те години.
 
***
За ролята на телевизията – 100 милиона за предизборна кампания, моля; и Путин – агентът винаги си остава агент
 
Като истински консерватори, националистите не се обединяват около телевизията, а около старите литературни списания като „Наш современник” и вестника на Проханов „Ден”. Телевизията е в ръцете на либералите. Ръководството й е поверено на Егор Яковлев – той е назначен за неин директор от Горбачов (с одобрението на Елцин), непосредствено след пуча през август 1991 г. Първа стъпка на Яковлев е да изчисти телевизионния център от агентите на КГБ, някои от които работят открито, а други – под прикритие. Втората му стъпка е да замени „Время” – главната новинарска емисия в 9 часа вечерта, с „Новости” („Новини”). Смяната на заглавието, музиката и формата е толкова знакова, колкото и спускането на червения флаг от пилона на двореца в Кремъл и смяната на съветския химн.
 
„Время” има сакрален статут в Съветския съюз. Сериозните му водещи в стегнати облекла са оракулите на Кремъл. Предаването всъщност не представя новини, а казва какво според Кремъл хората трябва да смятат за новини. То е вечерен ритуал, в който нищо „ново” или непредсказуемо не може да се случи. „Время”, което на руски значи „време”, е неизменно като камбаните на Кремъл, отброяващи точния час преди да започне програмата. Точно както времето, така и „Время” изглежда сякаш никога няма да има край. Сменяйки формата, Егор отнема сакралната функция на телевизията и, заедно с това, сакралната функция на самата държава.
 
Егор смята, че ролята на телевизията в този момент е да помага на хората да се приспособят към изчезването на страната, в която са се родили. Той се стреми да съхрани общото информационно пространство – ефирния съюз, след като реалният се е разпаднал и навсякъде по периферията избухват конфликти. Заместникът на Егор – Игор Малашенко, си спомня: „Армията се разпадаше, полетите се отменяха, влаковете намаляваха, зоната на рублата се стесняваше, бившите съветски републики строяха граници и митници… Но телевизията в Москва продължаваше да се излъчва по целия Съветски съюз… Дори само знанието, че хората в Русия, Грузия, Прибалтика и Централна Азия могат да гледат едни и същи предавания, помогна на мнозина да се чувстват част от една историческа общност, въпреки че тя вече беше загубила името си”.
 
В играта на подмяната медиите играят същата ключова роля, каквато и в преизбирането на Елцин през 1996 г. Разликата е в това, че Елцин е реален политик с исторически измерения. Нито на Малашенко, нито на Чубайс, нито на когото и да било другиго се е налагало да „създава” Елцин. Всичко, което екипът трябва да направи тогава, е да го върне към живот и да убеди мнозинството в страната, че той е единственият, който е в състояние да спре комунистите по пътя им към властта.
 
Но победата на Елцин през 1996 г. създава у антуража му убеждението, че целият трик, осъществен с помощта на телевизията, може да бъде повторен и без Елцин, че всеки кандидат, колкото и незначителен да е той, може да бъде превърнат в приемник, стига да се следва правилната технология.
 
През 1999 г. политиката е подменена от политическата технология, гражданите – от зрителите, реалността – от телевизията. „Медиите се превръщат в разклонение на властта”, казва Павловски. Идеята, че със средствата на телевизията група „политически технолози” и медийни мениджъри могат да създадат президент от някой никой сама по себе си звучи невероятно. По това време обаче НТВ на Гусински, която е водила кампанията през 1996 г., е на грешната страна спрямо Кремъл. Гусински не възразява срещу принципа за създаване на кандидат за президент, но не е съгласен да бъде третиран като „разклонение” на държавната власт, вместо като власт сама по себе си. През 1996 г. той е партньорът, който избира да подкрепи Елцин и получава дивиденти от това. Сега му казват, че или трябва да се подчини, или ще загуби. Тук не става дума само за пари, но и за чест и достойнство.
 
Гусински настоява НТВ да получи 100 млн. долара – същата сума, която правителството е дало на „Първи канал”. Вместо това обаче, шефът на администрацията на Елцин Александър Волошин, подкрепен от Березовски и Абрамович, му казва да си гледа работата. Гусински, който е известен с буйния си темперамент, направо излиза извън кожата си. Дали това е необмислена постъпка на екипа на президента или е преднамерена провокация от страна на останалите олигарси, е трудно да се каже, но резултатът, така или иначе, е един и същ: вражда. Нито Гусински, нито Малашенко, на когото Елцин е предложил поста шеф на администрацията, имат намерение да се примиряват с високомерието на Волошин.
 
Докато Гусински се кара с Волошин, Юмашев опитва по-мек подход към Малашенко.  През юни 1999 г. Дяченко и Юмашев, които имат къща в селището на Гусински в Чигасово, се отбиват на чай при Малашенко и се опитват да го убедят да подкрепи Путин. За да си състави собствено мнение, журналистът се обръща към своя приятел Пьотр Авен, бивш министър на финансите и банкер, който познава лично Путин, и го моли да му уреди среща с него. Неофициалната вечеря е на вилата на Авен, в която някога е приемал гостите си известният съветски писател Алексей Толстой. Путин пристига с двете си дъщери. Дъщерята на Малашенко е на път за Лондон, където й предстои последен срок в частен английски пансион. Вечерята продължава около три часа и не разкрива кой знае какво, освен един малък детайл.
 
В края на вечерята дъщерята на Малашенко се обажда от Хийтроу, където току-що е кацнала. Училищната кола все още не е дошла да я вземе и тя пита дали да продължава да чака или да си хване такси. Майката споделя с гостите, че е посъветвала дъщеря си да хване такси. Внезапно Путин се намесва: „Дали сте грешен съвет на дъщеря си – казва той. – Трябваше да й кажете да изчака училищната кола. Не може да сте сигурни, че таксито, което ще хване, е истинско”. Съпругата на Малашенко, която е пристигнала на вечерята със закъснение и почти не е забелязала Путин до този момент, се обръща към него с изненада. Лондонските таксита, обяснява му тя, не са някакви случайни коли. Те са черни автомобили с отличителни знаци и броячи. „Не може да сте сигурни, че това ще е истинско такси”, спокойно повтаря Путин. Той всъщност искаше да каже, че дъщеря ни може да бъде отвлечена”, спомня си Малашенко.
 
След този коментар разговорът около масата продължава в същия тон, както преди. „По-късно жена ми каза, че в думите му за таксито е проличала цялата същност на Путин – офицера от КГБ – разказва Малашеко. – Аз се засмях и казах, че преувеличава. Но след това си помислих, че тя всъщност е права. По това време КГБ не се занимаваше да репресира, а да контролира. Всичко, което контролираш, е сигурно. Онова, което не контролираш, по дефиниция съдържа заплаха – това е техният манталитет, а агентът винаги си остава агент.“
1 коментара
  • Н.

    Хубава корица

Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката