Лого на Издателство Милениум

Изумруденият град

Категория: Съвременна проза

Превод от английски: Владимир Молев
Оформление: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 207
Година: 2016
ISBN: 978-954-515-347-1
  • Цена:
  • 14.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 12.60 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

От авторката на "Жестокото присъствие на времето", носителка на "Пулицър" 2011

Единайсет вълнуващи истории потапят читателя в дебрите на самотата и копнежа, съжаленията и бляновете. Героите на Дженифър Игън – модели и домакини, банкери и ученички – търсят себе си отвъд досегашния си опит. От екзотичните Китай и Бора Бора, през космополитния Манхатън, до уютните предградия на Илинойс, всеки преследва голямата промяна. Елегантни и трогателни, разказите в "Изумруденият град" са възхвала на себеоткриването.

 

„Дебютният сборник на Игън е озарен от въображението и от прецизния й стил. Невероятно интелигентен и изящен разказвач.“

в. "Филаделфия Инкуайър"

Изумруденият град

Още преди да дойде в Ню Йорк, Рори знаеше какъв ще бъде животът му. Чел беше за това в романи от популярни млади автори, които живееха там. Представяше си апартамента – малък, но с висок таван, с голям мръсен прозорец и пожарна стълба, която се виеше покрай порозовяло от химикали небе. Нощи в трескави клубове, сутрини превит, прегърнал чаша кафе в Ийст Вилидж, за да стопли ръце, с черни панталони, черно поло и черни ботуши с остри върхове. Възнамерявал бе да смърка кокаин, но докато пристигне, вече се бе отказал. Вместо това пиеше.

Беше помощник-фотограф, по цял ден товареше фотоапарати, държеше светломери, размахваше полароидни снимки, докато изсъхнат достатъчно, че да ги отвори. А когато гледаше движещите се фотомодели, понякога се тревожеше да не би все още да носи със себе си твърде много от Калифорния. Какво можеше да стори със сламенорусата си коса – може би да я отреже? Толкова къса вече не беше на мода, поне не при мъжете. Затова я остави виснала, златиста, права като хартия, навяваща спомени за плажовете, които всъщност не бе виждал, предвид че бе от Чикаго (да, там имаха езеро, но то не се броеше). Другият вариант беше да напълнее или отслабне малко, но изгладнелият външен вид вече не го влечеше – дори най-малкият намек за заболяване трябваше да се избягва. Значи оставаше да се превърне в здравеняк; не дебел, само с класическо коремче над колана. Само дето колкото и да ядеше, си беше същият. Вместо това пропуши, нищо че му пареше на гърлото.

Рори изгаси цигарата и се увери, че светлините в тъмната стаичка са спрени. Винаги си тръгваше последен. Шефът му, Везуви, му връчваше фотоапарата веднага след последните снимки, после си проправяше грациозно път през морето от кутии за филми, пластмасови чаши и разхвърляни листове от тапети за фон. Везуви беше от типа хора, които винаги трябваше да ходят някъде. Надарен беше с прекрасно шкембенце, на което Рори се стараеше да не се възхищава твърде открито. Не му се щеше началникът му да си помисли нещо.

Рори измете пода, после угаси лампите, заключи студиото и тръгна по улицата. Здрачът беше любимото му време – металните решетки, които се спускаха пред витрините, хвърчащите по тротоара вестници, усещането за очакване и занемара. Точно така бе очаквал да изглежда Ню Йорк и се радваше неимоверно, когато градът се вписваше в образа си.

Взе метрото към жилищните квартали, за да отиде при Стейси – неуспял фотомодел, която обожаваше напук на всички правила. Стейси – при условие че момичета с имена като Зейн, Анушка и Брид най-редовно му шмугваха листчета с телефона си по време на снимки. Неговата Стейси отказваше да си смени името.

- Ако успея – заричаше се, - ще ме наричат както си поискам.

Не приемаше, че няма успех, макар да бе очевидно. Рори ужасно много искаше да повдигне въпроса, да поговори с нея за това, но се боеше.

Стейси лежеше в леглото още с обувки. На масата до нея имаше диетична кока-кола. Претегляше се всяка сутрин и ако беше под петдесет и пет килограма, си позволяваше една истинска кола за деня.

- Какво стана в „Базар“? – попита Рори и седна на крайчеца на спалнята. Стейси се изправи и си приглади косата.

- Обичайното. Твърде съм комерсиална. – Сви рамене, но Рори усещаше притеснението й.

- Това не беше нищо – продължи тя. – На следващия кастинг онзи не спря да ме зяпа и да ми разлиства портфолиото. За момент си помислих, че наистина ще ме наеме. А знаеш ли какво каза накрая? Че не съм достатъчно грозна. Каза ми: „Днес красотата е грозна. Погледни тези момичета, те са чудовища – разкошни митични чудовища. Ако не си грозна, не мога да те използвам“.

Обърна се към Рори. Той видя сълзите в очите й и се почувства безпомощен.

- Простак – рече.

За негова изненада тя се развесели. Отпусна се обратно на леглото и се разтърси от смеха си.

- Така де, аз се съсипвам да не надебелея, да си слагам маски на косата, да си правя маникюр, а той какво? Не съм била достатъчно грозна?!

- Откачена работа – съгласи се Рори и я погледна с неудобство. – Пълен идиот.

Тя отново се изправи и разтри очи. Изглеждаше замаяна, както понякога при втория джин-тоник. Преди осем месеца, след година внимателно планиране, си бе купила билет за Ню Йорк от Синсинати. И това било само началото. Надявала се да се понесе на вълната на успеха из целия свят: Париж, Токио, Лондон, Банкок… Лавиците в миниатюрния й апартамент бяха претъпкани с карти и пътеводители, а при всяка среща с чужденец – независимо откъде – внимателно записваше адреса му в малкото си кожено тефтерче, убедена, че съвсем скоро ще му отиде на гости.

Беше от онези момичета, за които нищо не беше случайно, и на Рори му ставаше жал да гледа как се мъчи. Добре знаеше как в студиото на Везуви по цял ден обикалят момичета, чийто живот бе низ от случайности – от откриването им в някакъв магазин или будка за хотдог до сепващото, крещящо недоразумение, каквото представляваха физиономиите им.

- Рори – каза Стейси. – Погледни ме за малко.

Той се извърна послушно. Толкова беше близо, че долавяше топлия млечен лосион, който бе намазала на лицето си.

- Някога искало ли ти се е да съм по-грозна?

- Не, за Бога – отвърна Рори и се отдръпна, за да провери дали не се шегува. – Що за въпрос, Стейс?

- Хайде де. По цял ден това правиш. – Пак се приближи до него и той изведнъж се улови да гледа миниатюрните й ноздри. Опита се да мисли за студиото и момичетата там, но когато бе съсредоточен върху Стейси, те изчезваха; а когато си представяше студиото, не виждаше Стейси. В този свят тя нямаше място. Наблюдаваше напрегнатото й, изпълнено с очакване лице и усети в себе си ужасяваща власт; помисли си колко малко му трябва, за да я прекърши.

- Все едно – каза тя, след като не получи отговор. – Всъщност не искам да знам.

Изправи се и прекоси стаята, после се наведе и кръстоса китки на пода. В гимназията бе тренирала гимнастика и все още беше изключително гъвкава. Това носеше на Рори такова удоволствие, че почти се засрамваше – в леглото тя сядаше с изпънати напред крака, после се навеждаше и долепваше буза върху подбедриците си. Ей така, все едно беше нищо! Рори не смееше да й каже колко го възбужда; нямаше да е същото, ако тя знаеше.

Стейси се изправи, беше зачервила бузи и изглеждаше спокойна.

- Да се махаме от тук.

Апартаментът й се намираше точно зад „Кълъмбъс“ – улица, която Рори презираше и едновременно с това го хипнотизираше. Със Стейси вървяха ръка за ръка и надзъртаха през прозорците на ресторантите със същия ентусиазъм, с който хранещите се вътре гледаха тях. Сякаш някой им бе казал, че тази вечер техен приятел може да намине и сега си държаха очите отворени.

- Къде да отидем? – попита Стейси.

Рори изпука кокалчета едно по едно. Този въпрос го напрегна, сякаш имаше правилен отговор, който трябваше да знае. Къде ходеха клечките? От време на време го обземаше чувството, че само преди миг са били на същото място като него, но са си тръгнали. По-лошото бе, че не знаеше кои са точно. В най-добрия вариант познаваше хора, които вероятно имаха представа; съквартирантът му, Чарлс, който се занимаваше с аранжиране и украса на храна, по-точно на големи количества храна, и Везуви, разбира се. Везуви беше основният му източник.

Тръгнаха към центъра, наслаждавайки се на последните топли есенни дни и на приятната занемареност на Седмо Авеню. Минаха през кръстовища, на които изпод пластовете асфалт се подаваха кръпки от стари павета, останки от един друг Ню Йорк, който Рори си спомняше неясно от романи. Град с карети и цилиндри, с репутации и смъртни обиди.

- Рори – каза Стейси, – чувстваш ли се нещо повече сега, когато си успял?

Рори се обърна към нея изненадано:

- Че кой казва, че съм успял?

- Разбира се, че си!

- Аз съм един никой. Помощникът на Везуви.

Стейси изглеждаше шокирана.

- Това не е никой.

Рори се усмихна. Странен разговор водеха.

- Така ли? Ами?

Стейси се замисли за момент. Изведнъж се изсмя – по същия безпомощен начин, както по-рано на леглото, сякаш светът случайно се е оказал странно място.

- Асистентът на Везуви – отвърна весело.

По идея на Стейси взеха такси до бистро „Трайбека“, където Везуви често ходеше. Сигурно беше скъпо, но Рори тъкмо бе получил заплата – какво толкова, щеше да заведе Стейси на една вечеря. Можеше даже да се обади на Чарлс, да провери дали се е върнал от Лос Анджелис, където цяла седмица аранжираше храна за Сара Лий. Рори изобщо не завиждаше на Чарлс за работата, макар да печелеше добре. Понякога стоеше до малките часове на нощта и слагаше с пинсета сусамени семенца върху хлебчета за хамбургери. Друг път оцветяваше соленото тесто, което на снимки приличаше на сладолед, дори повече отколкото истинския сладолед. Рори с изумление научи, че при фотографирането на овесена каша почти винаги, вместо мляко, се използва лепило „Елмърс“.

- По-бяло е – обясни веднъж Чарлс. – Освен това се излива по-бавно и ядките не се накисват.

За Рори това бе някак необяснимо тревожно.

В ресторанта Рори забеляза самия Везуви, седнал на голяма кръгла маса в дъното. По-точно Везуви забеляза него и го извика с ентусиазъм, който можеше единствено да значи, че е отегчен от настоящата си компания. Привика го с грандиозен жест.

Сервитьорите придърпаха столове и Рори и Стейси седнаха. Стейси си поръча джин-тоник. Личеше си, че е нервна – момичетата около масата бяха все познати лица: червенокосата Дафне, Инге с рибешкото лице, и други, чиито имена бе забравил. Най-много се напрегна, като видя Анушка, раздразнително момиче, чието пътуване от някое замръзнало сибирско градче до висините на нюйоркската мода сякаш бе станало за няколко часа. Веднъж, докато Рори разчистваше студиото след работа, тя също бе останала – тананикаше си някаква песен на „Канибалс” и прелистваше вяло „Великия Гетсби“, която той четеше.

- Баща ми е професор – бе споделила. – Преподава тази книга.

- На руски ли? – попита невярващо Рори, а Анушка се засмя.

- Разбира се – отвърна със закръглен руски акцент. – А как иначе?

Пред студиото двамата се повъртяха безцелно в сумрака. Рори имаше среща със Стейси, но не му беше удобно да каже на Анушка. Вместо това хукна без предупреждение, извика едно такси и остави компанията си сама на тротоара. След три пресечки плати на шофьора и хвана метро до дома на Стейси. Пристигна разтреперан, озадачен от идиотското си поведение.

От тогава започна да се бои от Анушка; миналата седмица, докато товареше камерата на Везуви, тя съвсем между другото го осведоми за коефициента си на интелигентност, след което го подложи на унизителен тест върху книгите на великите автори.

- Чел ли си Достоевски? – извика изпод разклатената стълба, на която Рори се беше качил да оправи един от прожекторите. – „Братя Карамазови“? Не? А „Война и мир“?

Рори извика отгоре, че „Война и мир“ е от Толстой и тя цялата се изчерви, после се врътна, отиде пак при декорите и повече не му проговори. Рори се почувства ужасно. Не беше чел и ред от „Война и мир“ и даже мислеше да й каже след сесията, докато тя намусено си събираше нещата. В крайна сметка обаче реши да я остави да си мисли, че е гениален, какво пък толкова.

Сега Рори погледна проснатия сред фотомоделите Везуви: като сфинкс, с тъмна маслинова кожа и късо подстригана брада, посипана със сив прашец, от какъвто сред непокорните къдри на главата му нямаше и помен. Беше нисък и носеше ботуши с високи токове, които Рори намираше за невероятни. Везуви не говореше много, но често изглеждаше сякаш всеки момент ще каже нещо. Диалогът около него продължаваше някак внимателно, готов във всеки един момент да бъде пометен от включването на Везуви. Рори го наблюдаваше с обожание над ръба на чашата си бърбън и не можеше да повярва, че седят заедно, при условие че толкова често го гледаше да се качва в таксита и имаше чувството, че най-важното на този свят по-скоро си отива с него. Рори обаче не беше напълно щастлив: всички на масата го гледаха, най-вече Анушка, и той осъзна, че в замяна на приобщаването към компанията се очакваше да направи нещо изумително.

Погледна към съседната маса, където разговорът изглеждаше доста по-оживен. Седяха групичка отворковци – мъже като детронирани средновековни крале с къса подстригана коса и гигантски сребърни медальони. През първия месец след пристигането си в Ню Йорк Рори беше излизал с момиче като тези на другата маса – Дейв, така се бе нарекла. Носеше само черно: торбести пуловери, къси леки поли, вълнени чорапогащи и кубинки с бомбета. За Рори най-интересното във връзката им беше да я гледа, като се съблича – имаше нещо зловещо в начина, по който тънката й бяла снага се показваше изпод всичката тази тъмнина. Често, след като приключеше със свалянето на дрехите, на Рори му се приискваше тя пак да облече нещо или даже да се облече изцяло и да започне да се съблича наново.

Везуви гледаше Стейси.

- Изглеждаш ми позната. Да не съм те ползвал за нещо?

- Веднъж – отвърна тя. – Преди четири месеца и половина.

- Да, точно така, сега си спомням. Беше за онова… – Махна вяло с ръка, което означаваше, че няма представа.

- За „Ел“ – каза Стейси. – Папийонки. – Това беше най-добрата й работа до момента и беше смазана, когато се оказа, че на нито една от отпечатаните в списанието снимки не се вижда главата й. Агентката й беше казала, че ако ги сложи в портфолиото си, ще изглежда малко като отчаян ход, така че Стейси ги залепи на огледалото в банята. Рори ги гледаше, като се бръснеше.

Везуви се облегна назад доволен. Рори беше забелязал, че него вечно го гложди въпросът дали е работил с някое момиче, сякаш светът се делеше на момичета, които е снимал, и на други, които не е, и незнанието към кои принадлежи всяко водеше до космическа нестабилност.

- Работила си за „Ел“? – попита Стейси Анушка.

- Веднъж.

- До момента – добави бързо Рори.

Анушка погледна първо него, после Стейси със същото сепнато изражение, както когато я остави на тротоара. И той отново изпита вина.

- Сигурно и ти си работила за тях – рече Стейси на Анушка, която кимна разсеяно.

- Чух, че си била на корицата – обади се някой.

- Да – каза бездушно Анушка. После доби увереност, сякаш за пръв път чуваше за това. – Да! – повтори и изведнъж се усмихна. – Аз съм на декемврийския брой.

Рори усети как Стейси се размърдва нервно на стола си. Анушка запали цигара и дръпна; екзотична, като дракон, с падаща на вълни черна коса. За миг всички се загледаха в нея и дори Рори, въпреки волята си, усети, че се вълнува от това лице. Нямаше значение какво човек мисли за Анушка; тя беше „онази жена“ – всеки я разпознаваше. Това носеше особено удоволствие, като да намериш нещо, което отдавна си търсил.

- Кога заминаваш за Токио? – попита Инге Анушка.

- Идната седмица. Ти ходила ли си?

- Преди две години – отвърна Анушка със силния си акцент. – Хубаво е, но ако летиш със сутрешен полет, виждаш как японците си изкашлят дробовете в кофите за боклук. Пушат като откачени – заключи тя и размаха цигара между два пръста. Рори слушаше омърлушено; горката Стейси едва оцеляваше в Ню Йорк, а Анушка не само бе ходила в Япония, но и можеше да си позволи да се оплаква. Разтърси леда в чашата си и прочисти нетърпеливо гърло.

Анушка го погледна и придоби доста сериозен вид.

- При все това културата на Япония е много важна.

- Културата? – попита Инге.

- Нали се сещаш - музеи и такива работи.

Везуви, който допреди миг изглеждаше, сякаш всеки момент ще заспи, се събуди и се обърна към Анушка.

- Ти в музей? Ето това не мога да си го представя.

Момичето го изгледа сепнато.

- Сигурно си отишла за снимки – каза й.

- Не за снимки! Отидох за удоволствие. Ти откъде знаеш какво правя и как?

Везуви сви рамене и се отпусна в стола си, а ленивият му поглед светеше развеселено. Анушка се изчерви чак до шията; руменината изглеждаше някак не на място върху екстравагантното й лице. Обърна се безпомощно към Стейси.

- Била си в Япония, нали?

- Ще ми се.

- Е, тогава Милано?

- Не – отвърна Стейси и Рори с изненада забеляза, че питието й почти е свършило. Обикновено Стейси изкарваше цяла нощ с един коктейл, отпиваше по съвсем мъничко.

- Париж?

Стейси поклати глава, а Рори забеляза промяната по лицето на Анушка, която бе доловила предимството си. Останалите мълчаха. Везуви приседна напред, гледаше ту Анушка, ту Стейси с огромен интерес, сякаш позираха за него.

- Не си работила в Париж? Мислех, че всички са работили в Париж.

- Никога не съм била в Париж – каза Стейси.

- Лондон? Мюнхен? – Анушка се обърна към другите момичета, за да намери подкрепа в изненадата си. Макар да не поглеждаше Рори, той долови, че всичко това е заради него, и се почувства в странно, виновно съзаклятие с нея. Видя как ръката на Стейси трепери, като взема чашата, и го заля внезапна, неподправена омраза към Анушка – никога не бе мразил така през живота си. Изгледа я: буйната коса, подпухналата като от удар уста; беше грозна, както бе казал онзи човек днес. Грозна и красива едновременно. Рори отмести поглед объркано.

Първо Стейси не отговори. Приличаше на схлупена на стола дървена марионетка с двойни стави.

- Била съм в Ню Йорк – рече.

Кратко мълчание.

- Ню Йорк – каза Анушка.

Везуви се разсмя. Имаше силен, експлозивен смях, от който Рори се сепна. Досега не беше го чувал.

- Ню Йорк! – извика Везуви. – Оригинално.

Стейси се усмихна. Изглеждаше не по-малко изненадана от останалите.

Везуви се залюля напред и тежките му обувки тупнаха на пода.

- Страхотно. Ню Йорк. Затапи те! – Анушка го гледаше безизразно.

Започна да им се струва много смешно, съвсем неочаквано.

През групата като вълна премина кикот. Рори се улови, че се смее, без да е наясно защо; стигаше му, че Везуви знае. Шефът му изгледа Стейси с онзи мек поглед, който използваше за моделите, когато фотосесиите вървяха добре.

- Страхотно място е Ню Йорк – каза й. – Нали?

- Най-доброто – отвърна Стейси.

- Ама тя само там е ходила! – запротестира Анушка. – Как може да знае?

- О, знае, знае – обади се Рори. Чувстваше се безстрашен, замаян от порива да ядоса Анушка. – Не схващаш май.

- Какво да схващам, като няма нищо за схващане – изстреля тя. Само че увереността й се бе разклатила.

Везуви попи със салфетка натежалите клепачи на очите си.

- Вземи ме другия път, като ходиш в Ню Йорк.

На Анушка това вече й дойде в повече.

- Майната ти! – извика тя и скочи на крака. – Аз съм в Ню Йорк. Вие сте в Ню Йорк. Това тук е Ню Йорк!

Само че всички на масата вече се превиваха от смях и протестите на Анушка просто влошиха нещата. Стоеше безпомощна, а останалите се смееха. Рори ревеше особено гръмко, за да си го върне.

- Край! – каза тя. – Довиждане.

- Връщай се в Япония – извика Рори. Едва дишаше.

Анушка го погледна втренчено. От грима очите й изглеждаха като опушени в краищата, а ирисите й бяха ясни и яркозелени. Стори му се, че се готви да направи нещо откачено – чувал бе, че веднъж продупчила горната устна на бившия си приятел, като замахнала с вилица към лицето му. Спря да се смее и хвана ръба на масата, готов да скочи. За негово изумление опушените очи се напълниха със сълзи.

- Мразя те, Рори!

Дръпна чантата си изпод масата и я метна на рамо. Дългата коса залепна за мокрите й бузи, докато се опитваше да откачи якето си от масата. Рори се сети за столовата в гимназията: как момичетата вървяха с откачени, тракащи табли пред себе си, а дългите им тънки крака пазеха равновесие върху обувки с високи токове. Обзе го носталгия. Тя, Анушка, беше просто дете – много по-малка от него.

- Хей – изправи се Везуви и я прегърна. – Хей, само се шегуваме.

- Вървете по дяволите с вашите шеги. – Извърна лице, за да не виждат сълзите й. Везуви я погали по гърба. – Хайде, стига.

Смъмрената група застина виновно в мълчание. Стейси и Рори се спогледаха и станаха. Никой не запротестира, когато си наметнаха якетата, но когато Рори отвори портфейла си, за да плати питиетата, Везуви трепна и махна с ръка да се разкара. Анушка беше все още залепена за него, забола нос в шията му.

Везуви заговори на Стейси тихо.

- Имам нещо, за което ще си идеална. Кой каза, че ти е агентът?

Стейси му каза името на агенцията си, неспособна да сдържи радостта си. Рори слушаше нещастно. Везуви непрекъснато го казваше на разни момичета, а минута по-късно забравяше. Беше се превърнало в изтъркана любезност.

Излязоха от ресторанта и тръгнаха към Ийст Вилидж. Рори копнееше да хване Стейси за ръката, но сега тя изглеждаше някъде далече, потънала в мисли. Пред един магазин някакво момче беше седнало на столче и почистваше фасул. Бръснар смиташе дебели кичури тъмна коса в ъгъла на салона си. От прозорец на горен етаж долиташе музика и Рори протегна врат да види – ръка със запалена цигара. Всичко бе до болка познато и едновременно сладко и болезнено. Огледа притъмнелите витрини в търсене на нещо стабилно в сърцевината на всичко останало. Но видя единствено отраженията им – своето и на Стейси. Погледите им се срещнаха върху стъклото, после отскочиха встрани. И тогава го озари мисълта, че точно това е Ню Йорк – място, което блещука в далечината дори когато си го стигнал.

Изкачиха четирите етажа стълби до апартамента на Рори. Процепът под вратата светеше, което означаваше, че Чарлс се е върнал. Завариха го да бърше парче червено месо с кухненска хартия, застанал прав пред масата в кухнята. В стената бе включил горелка, а в краката му се намираше разглобен детектор за дим.

- Горкичкият – каза Стейси и го целуна по бузата. – Вечно работиш.

Устата на Чарлс беше като котешка, малка и с извити ъгълчета. Така изглеждаше щастлив дори когато не беше.

- Месото ми е слабото място. Утре трябва да подготвям пържоли.

Започнал бе да оплешивява преждевременно и Рори се възхищаваше на излъчването му на човек, превъзмогнал големи трудности. Напоследък и той преглеждаше косата си за знаци за оредяване, но сламенорусата му грива на сърфист изглеждаше дори по-гъста отпреди. А най-голямата ирония беше, че Чарлс всъщност бе роден и израснал в Санта Круз.

- Да видим сега – поде той и запали горелката. Наблюдаваха как движи бавно пламъка напред-назад по месото като с косачка. Повърхността стана бледосива. Когато приключи с цялата страна, обърна пържолата и я доопече.

- Гадост – обади се Стейси. – Напълно сурова е.

- Почакай – каза Чарлс.

Подържа дългия метален шиш на пламъка, докато почервенее. После го притисна в месото, което изцвърча, разнесе се миризма на печено, а когато го вдигна, отдолу имаше дълга черна ивица. Нажежи шиша няколко пъти и го положи на месото на равни интервали. Скоро пържолата по нищо не се различаваше от коя да е друга средно опечена пържола на грил. Рори изпита нерационален пристъп на апетит, желание да изяде месото, макар да знаеше, че е сурово и студено.

Стейси отвори хладилника. Рори винаги държеше кенчета кока-кола специално за нея – диетични, разбира се. Но имаше и няколко обикновени, в случай че през деня е заслужила награда и все още не я е изпила. За негова изненада тя и сега извади нормална.

- Какво пък – каза тя. – В крайна сметка, едва ли има някакво значение.

Рори я изгледа вторачено. Никога преди не беше казвала подобно нещо.

- А Везуви? – попита той и веднага съжали.

- Много добре знаеш, че Везуви няма да ме наеме.

Усмихна му се, Рори имаше чувството, че е надникнала в най-съкровените кътчета на душата му.

- Везуви нищо не разбира – отвърна той, но прозвуча кухо дори на себе си.

Стейси отвори плъзгащия се прозорец и излезе върху пожарната стълба. Небето беше със странен тъмножълт цвят – красиво и същевременно сякаш далеч от естественото. Нещастното дърво зад сградата бе останало без нито едно листо и се отпечатваше върху хоризонта като напукано стъкло. Стейси пиеше колата си на малки, внимателни глътки. Рори стоеше безпомощно отвътре до прозореца и я наблюдаваше. Трябваше да й каже нещо, знаеше, че трябва, но не се сещаше как да го стори.

Извади една цигара от пакета и я сложи в уста. Чарлс вече обработваше втора пържола.

- Между другото – каза той и посочи с брадичка някъде до главата на Рори, – за нас направих торта. Истинска.

Рори се извърна изненадано и вдигна чинията върху хладилника. Беше висока, красива торта с огромни топки бита сметана по краищата.

- Чарлс – рече объркано Рори, – и без това по цяла седмица готвиш?

- Да, само че за чужди хора. И не за ядене.

Наведе се над пържолата със съскащата върху влажното месо горелка. Изглеждаше притеснен, сякаш предпочитанието му към истински торти е слабост, за която рядко споделя. Рори се засрами от искреността на Чарлс – казваше каквото мисли и не му пукаше как ще прозвучи.

Прекрачи навън през прозореца и седна до Стейси. Усети през дънките си студения метал на перилата на пожарната стълба. Стейси държеше кутийката кока-кола в една ръка, с другата хвана неговата. Загледаха жълтото небе, сякаш очакваха нещо да се случи.

Сърцето на Рори биеше учестено.

- Може би просто не става – започна той. – Тази работа като фотомодел. Може би просто не е писано.

Изгледа я изпитателно, за да открие някаква изненада, но такава нямаше. Гледаше го спокойно и той за пръв път почувства, че Стейси е по-възрастна от него, че нейното съзнание съдържа неща, от които той и понятие няма. Тя се изправи и му връчи кенчето кока-кола. После хвана перилата на стълбата и направи челна стойка. Рори затаи дъх, гледаше с тревожно изумление как тънката й снага се полюшва на фона на жълтото небе. Тя пазеше равновесие без усилие и остана така доста време, след което се сгъна през кръста и пусна крака, за да се изправи.

- Ако не е писано, просто ще погледна света от друг ъгъл.

Взе лицето на Рори в шепи и го целуна по устата – силно, бързо и нежно като човек, който гони влак. После се обърна и погледна небето. Рори изпита необясним страх, че наистина ще го направи, че ще намери друг начин. Представи си Стейси някъде далече-далече, извърнала глава през рамо към този техен свят, сякаш е ярка, блещукаща мечта, в която някога е вярвала.

- Нека дойда с теб – каза й.

Игън умее да гради различни сюжети, но носещи сходни емоции – основно минорни. Това са емоциите на обикновените хора, впримчени в делника, направили своите решения и установили, че до едно са били погрешни. 

из ревюто на Христо Блажев в блога "Книголандия"

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката