В ленивия летен следобед имението „Ред Хауз“ се бе отдалo на обичайната си почивка. Пчелите жужаха мързеливо над цветните лехи, а от върховете на високите брястове се носеше нежното гукане на гълъбите. От далечните градини долиташе бръмчене на косачка и този най-успокояващ от всички провинциални звуци беше още по-приятен, защото тя работеше, докато другите почиваха.

Денят бе спрял в часа, когато дори и онези, чийто дълг беше да задоволяват желанията на другите, се радваха на няколко мига за себе си. Хубавката камериерка Одри Стивънс довършваше най-новата си и красива шапка и бъбреше с леля си – готвачка и икономка в ергенския дом на господин Марк Аблет.

 

– Джо ли? – попита разсеяно госпожица Одри, без да откъсва очи от шапката, взе една карфица от устата си, забоде я на точното място и каза: – Той харесва розовото.

– Аз също нямам нищо против розовото – отвърна леля ѝ. – Джо Търнър не е единственият.

– Това не е цвят за всеки – отбеляза Одри, вдигна шапката нагоре и я огледа замислено. – Стилна е, нали?

– О, ще ти стои чудесно, щеше да стои чудесно и на мен на твоята възраст. Но на моите години ми се струва малко претенциозна, въпреки че, смея да твърдя, се обличам по-добре от много други. Никога не съм се правила на каквато не съм. Щом съм на петдесет и пет, значи съм на петдесет и пет, и толкова.

– Не беше ли на петдесет и осем, лельо?

– Казах го просто като пример – отвърна леля ѝ със завидно достойнство.

Одри вдяна конец в иглата, протегна ръка, огледа критично ноктите си за момент и после започна да шие.

– Тази история с брата на господин Марк е много странна, не мислиш ли? – поде тя. – Представи си, двамата не са се виждали цели петнайсет години. – Засмя се някак смутено и продължи: – Чудя се какво ли бих правила, ако не видя Джо петнайсет години.

– Сутринта казах и пред другите – отсече леля ѝ, – тук съм от пет години и никога не съм чувала за брат. Мога да го потвърдя пред всеки, дори и пред свещеника на смъртното си ложе. Откакто съм в тази къща, не се е появявал никакъв брат.

 

– Направо бях като цапната с мокър парцал, като заговори за него тази сутрин. Не успях да хвана разговора от началото, но когато влязох… за какво точно влязох… горещо мляко ли беше или препечени филийки? …всички всички това обсъждаха. Господин Марк се обърна към мен и каза с онзи негов глас – нали го знаеш как говори на прислугата? – та каза: „Стивънс, брат ми ще дойде на посещение днес следобед. Очаквам го към три“. Така ми каза и добави най-спокойно: „Когато пристигне, го заведи в кабинета“. „Добре, сър“, отвърнах покорно, но казвам ти, през целия си живот не съм била толкова изненадана. Нямах представа, че има брат. „Брат ми идва от Австралия“, точно така каза. „Бях забравил за него, защото живее в Австралия“.

– Може и да живее в Австралия – заяви скептично госпожа Стивънс. – Не искам да си отварям устата само за да добавя и аз нещо по въпроса, дори не знам къде се намира тази страна, но със сигурност мога да твърдя, че този брат никога не се е появявал в къщата. Не и откакто съм тук, а това са пет години.

– Да, лельо, но той не си е идвал от петнайсет години. Чух господин Марк да разговаря с господин Кейли. „Петнайсет години“, така каза. Господин Кейли е бил ученик, когато братът на господаря си е тръгнал. Познавал го е бегло, като дете, още преди онзи да замине за Австралия. Знам, защото чух господин Кейли да обяснява на господин Бевърли. Каза също, че още тогава не го е харесвал. – Аз не говоря празни приказки, Одри. Идея си нямам какво е ставало, когато господин Кейли е бил дете. Говоря само за неща, които знам със сигурност, а това са последните пет години ден по ден, седмица по седмица. И съм готова да се закълна, че през тези пет години, ден по ден и седмица по седмица, кракът на този брат не е прекрачвал прага на къщата. Ако е бил в Австралия, както твърдиш, сигурно си има конкретен повод.

– Какъв повод? – попита разсеяно Одри.

 

– Няма значение какъв. Грижа се за теб, откакто майка ти почина, затова ще ти кажа нещо, скъпа, и се надявам да го запомниш – когато един джентълмен замине за Австралия, значи има определена причина. И когато остане там петнайсет години, както твърди господин Марк, и мога да се закълна, че е така, поне що се отнася до последните пет години, то за това също си има определена причина. Но едно добре възпитано момиче не бива да пита каква е тя.

– Забъркал се е в неприятности – продължи безгрижно Одри. – На закуска говореха, че е бил доста буен. Натрупал дългове. Радвам се, че Джо не е такъв. Казах ли ти, че е събрал петнайсет паунда в пощенска банка?

Ала този следобед нямаше да има повече разговори за Джо Търнър. Звънецът на входната врата вдигна Одри на крака и тя вече не беше Одри, а госпожица Стивънс. Застана пред огледалото, намести за последен път шапката и рече:

– Беше входната врата. Сигурно е той. Господин Марк ми нареди да го заведа в кабинета му. Предполагам, че не иска другите дами и господа да го видят. И без това всички заминаха за голф игрището. Чудя се дали ще остане. Сигурно е донесъл злато от Австралия… Може да разкаже нещо за онази страна. Говорят, че там всеки намира злато, но аз и Джо…

– Тичай, Одри.

– Тичам, лельо – каза Одри и припна навън.

 

Отворената врата на „Ред Хауз“ предлагаше на госта, застанал на алеята пред къщата под палещото августовско слънце, приветлив вестибюл, навяващ с вида си обещание за прохлада. Помещението беше просторно, с нисък таванпо който се виждаха дебели дъбови греди, боядисани в кремаво стени, прозорци с оловни рамки и сини завеси. От двете му страни имаше врати, които водеха в други дневни стаи. Прозорците на отсрещната страна гледаха към малък зелен двор и въздухът между отворените крила танцуваше весело. Широките ниски стъпала на стълбището се виеха по дясната стена, после завиваха наляво към коридор, който продължаваше по цялата дължина на помещението и водеше до спалните. Това беше важно, при положение че дошлият имаше намерение да остане и за през нощта, но засега намеренията на господин Робърт Аблет по този въпрос бяха неизвестни.

 

Одри прекосяваше вестибюла и се стресна, когато видя господин Кейли да седи дискретно под един от прозорците с книга в ръка. Не че имаше причина за изненада; тук беше много по-прохладно от голф игрището, но този следобед къщата изглеждаше празна, сякаш всички бяха навън или – може би в такъв ден това беше най-мъдрото решение – се бяха прибрали по стаите да си дремнат. Точно затова братовчедът на господаря господин Кейли я изненада, а уплашеното въ?%